Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Като ясна звезда искреше царският венец и се отразяваше в светлозарната багреница, в алените талази на мантията…

Като разбунено море се издигна огромен вик:

— Да живее Петър! Да живее Асен! На многая лета!

Тримата ромейски владици, които бяха поканени да осветят църквата, а после заставени да издигнат йерей Василий в чин архиепископ, побледняха. Те разбраха какво ги чака, ако се върнат в епархиите си. Те бяха осветили черква в чест на прославения гръцки светец Димитрий Солунски. Те бяха сложили основите на новата българска държава. За това дело по-сетне единият от тях плати с главата си.

Докараха двата царски коня. За Петър беше оседлан бял жребец. Асен се метна на алестия. Под внезапната тежест жребецът се възправи на задните си крака и се подхвърли няколко пъти във въздуха. С леко и уверено движение Асен го усмири, после вдигна високо десница. Това бе знак, че ще говори.

Огромна тишина притисна хълмове и скали.

— Съдено е било — гласът му се разнесе като буен вятър — щото българският народ да се освободи с помощта на Христовия мъченик Димитрий, който напусна солунската митрополия и ромейския храм, за да подири убежище в Търново. Българи! Не е време да стоим със скръстени ръце! Нека по-скоро вдигнем оръжие и прогоним притеснителите! Бъдете твърди като елмаз, не вярвайте на клеветите им, нито на молбите им, не се прелъстявайте от златото им! Българи! Към старата столица на Симеона и Петра! Към Преслав! Свети Димитър на помощ!

И Асен размаха бляскав меч по посока на древната столица. Тълпата се раздвижи, сякаш разлюляна от буря. Като че бяс обхвана младо и старо. Звънна скрито оръжие, екнаха древни бойни викове, отдавна стаени в сърцето. Засвяткаха копия, мечове, сулици и щитове. Развяха се хоругви, донесени скрито в пазви, затъкнати в пояси. Камбаните лудо зовяха…

Същата вечер едно момче тихо се промъкна в новоосветената черква, приближи до иконата на Чудотвореца, дълго стоя замислено, след това бавно коленичи, вдигна десница, погледна светията в очите. И страшна клетва изрече сърцето му. Чудо искаше Иваница от мъченика, чудо да стори за българите. В замяна на това той му обричаше живота си.

— Аз се боря за свободата на моя народ, за неговото добруване… Ако някога изменя на клетвата си, порази ме със смърт…

Момчето се изправи, гордо отметна назад дългите си кестеняви коси. При слепите му очи блестяха две златни къдрици.

Когато излезе навън, в зениците му се отразиха далечни светлини — пламтящите борини на Асеновите войски чертаеха дълги огнени бразди в мрака и сочеха пътя за Преслав.

Иваница скочи на коня си — едно голямо сребърно петно в нощта — и препусна да ги догони.

Българите от Преславския край предадоха крепостта на победните освободителни войски и се присъединиха към тях.

Ден и нощ мало и голямо не отдъхваше в непосилен труд: по-скоро да издигнат нови градища по Старопланинските висоти, да укрепят всички ходове към освободена Мизия. Петър даваше разумни съвети. Асен бе начело на смелите битки. Завист и честолюбие, несговор и братоубийствени разпри бяха погубили първото царство. Кръвна мъст се предаваше из род в род, докато затриваше цялото племе.

Но сега беше другояче.

Петър и Асен! Винаги един до друг, в борбите и в успеха, в изпитанията и благополучието, неразделни и неотлъчни в живот и в смърт.

Асен и Петър! Имаше ли значение кой е бил първи увенчан с царската корона? Тя беше само белег за достойнство. И когато Петър разбра, че Белгун води по-достойно битките — а те значеха всичко в тия съдбоносни години — той сам отстъпи правата, които му бе дало първородството на по-младия си брат: неустрашимия, смел и способен войн, който знаеше кога трябва да настъпи, ала знаеше и кога е нужно да се отстъпи. Дори и ромеите признаваха неговата „необикновена ловкост и извънредна находчивост да се справя веднага с най-трудните обстоятелства“.

А българите произнасяха с възторг и трепет името му.

Асен Белгун! То говореше със спомена за древните прадядовски времена, когато никой не се е наричал с библейски или евангелски имена, а се зовял Испор, Кубер, Телец, Крумиш, Хръсате…

И го увенчаха за цар редом с брата му Петра.

„Цар Йоан Асен Белгун, който освободи българския род от гръцко робство.“

Три пъти изпраща Византия прочути и знатни военачалници срещу разбунтуваните българи и три пъти претърпява страшни поражения.

Двубоят между Василий и Самуил продължава. Макар с близо два века изчакване. Ще победи по-смелият, по-ловкият, по-мъдрият.