Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Лекомислие бе помрачило ума на Исака, за да вярва, че българите са безобидни, за да не смаже опасния бунт още в самото начало, за да извърши няколко непростими грешки: първо, да отнеме — поради дребни интриги — воденето на войските от лукавия и смел севастократор Йоан, за да го смени с бездарен, сляп вожд, и, второ, да погуби единствено опасния за българите мъж, Алексей Врана, победителя при Димитрица.

И ето сега, след три месеца безуспешна обсада, Исак бе загубил търпение и воля за борба и вдигаше становете си. Бързаше да се върне към шумните тържества на Хиподрома. Войната му досаждаше.

А побеждаваше тоя, който имаше върховното търпение да изчака докрай.

При всяка нова радостна вест сърцето на тримата братя: Асен, Петър и Иваница, биеше в буйна, топла признателност, а устните им нашепваха благодарност към небесния воин, покровителя на българския народ и Асеновския дом свети Димитър.

Не страх от ромеите. Друга грижа свиваше царското сърце. Преди два дни бе дошъл бърз гончия от престолнината с вестта, че царица Елена се канела да тръгне към Ловеч, щом друмовете се очистят и от последните ромейски войски. А със себе си щяла да вземе и малкия Йоан Асен, крехкия двегодишен младенец.

Оттогава бяха изминали няколко дни и царицата още не бе пристигнала. Вместо нея бързоходец от Градница бе донесъл вест, че отряд от ромейската рат дебнел някъде из долината на Росица, пазейки свободното отстъпление на Исака. Всички бяха убедени, че това е било съобщено на царицата и че тя се е отказала от решението да пътува в тия опасни времена.

Все пак неизвестността тежеше над всички сърца като градоносен облак и по два пъти на ден в Ловеч отслужваха молебен за спасението на благочестивата царица Елена, обичана и почитана заради милостта на сърцето си и хубостта на осанката си.

Петър полека вдигна очи, изгледа брата си изпод вежди. Помисли да го разсее, като го заговори за последната новина от запад.

— Знаеш ли, че ако излезе вярно, от тая работа ние ще имаме голяма полза…

Асен не отговори, углъбен в мисъл.

Петър продължи, повече говорейки на най-младия си брат Иваница, отколкото на Асена.

— Ако император Фридрих наистина събира сто хиляди души, за да премине през нашите земи, може ли Исак Ангел да гледа равнодушно преминаването на толкова кръстоносци през Византия? Дали няма да се дойде до бран между Фридрих и ромеите? Тогава и ние ще можем да се намесим, помагайки на аламаните, за да си върнем Средец и Долна земя…

Асен слушаше внимателно, ала внезапно бърза тревога го прекоси, той скочи, почна да се разхожда с неспокойни стъпки нагоре-надолу из постланата с плочи кръгла стая на бойницата, спирайки се от време на време, за да долови някой шум отвън.

— Фридрих може да… — поиска да довърши мисълта си Калопетър, ала брат му го пресече:

— Не! Не мога… Ще отида да видя.

Петър и Иваница бързо се вдигнаха, спуснаха се към царя.

— Безумен ли си? По всички друмове дебне смъртта…

Асен препаса меча си. Двамата братя препречиха пътя му.

— He. He бива да играеш с живота си. Ловеч се държи само защото знае, че си тук. Ако стане нещо с тебе, хората ще поискат да излязат извън стените, да подирят храна до насита. Ала още е рано, опасно е… Може би Исак Ангел ни слага примка…

В миг пред Асена се мярнаха изпитите от глад и лишения лица на ловчанци, в очите на всички гореше твърдо решение: всички ще умрем, но Ловеч не даваме… Ръцете му се сгърчиха от ярост и мъка. А малкият, малкият! Исак е злобен. Може да го убие или ослепи… Наследникът на престола, надеждата на държавата, малкият Йоан Асен…

Бащиното сърце изтръпна пред ужаса на видението. Но и друга мисъл го разяждаше като отрова. А Елена? Неверни ръце бяха ромейските. Кога вълк влезе в стадото, мирно ли излизаше? Кога дете падне в огъня, здраво ли оставаше? Грозна картина трепна пред трескавите му очи…

Часовете минаваха дълги и страшни.

От кулата се обади проточен звук на медна тръба, завършвайки с къси, отсечени призиви. Преваляше полунощ. Тежките стъпки на царя кънтяха по каменните плочи. Сянката му играеше тревожно по стените. Внезапно той махна с ръка и се спусна навън. Тежък и безмълвен, като изваяние, Калопетър го изгледа с дълъг, горящ от мъка поглед. Асен се ослуша. Надвеси се от перилото на площадката. Долу отекнаха само равномерните крачки на блюстителите. Една тиха сянка изникна в полумрака, застана до брата си.

— Где отиваш?

Иваница, порасъл и възмъжал, с широки рамене и стройна талия, попита още веднъж: