Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

— Где отиваш? Какво си намислил?

Белгун го изгледа внимателно, сякаш за пръв път забелязваше колко се е променило момчето напоследък, бързо превръщайки се от юноша в момък.

— Никой, освен стражата не бива да узнае, че съм излизал от крепостта! Не мога повече да чакам. Три отряда изпратихме да прегледат друмовете и още ги няма… Хайде! Върви при Петра…

Момчето поклати глава:

— И аз ще дойда с тебе…

В това време недалеч от Селви десетина конници се движеха предпазливо по брега на Видима, от време на време спираха. Няколкостотин крачки подир тях ги следваше закрита кола, теглена от три коня.

Женска глава надникна нетърпеливо от колата:

— Защо не вървите по-бързо?

— Опасно е, честита царице. Все ми се струва, че трябваше да останем повече в крепостта на Градница. Навсякъде се пуща дума, че гърците не си били отишли, а дебнели наблизо. Ще отида да питам хе там в оня хан. Сякаш жива душа няма, ала не, ето, някой излиза…

Стотник Дельо изтича до хана. Свари двама селяни да свалят византийското знаме. На въпроса му единият се засмя и посочи към далечния друм, където се извозваха последните ромейски обози, чезнеха светлинните на факлите.

— Изметоха се най-сетне… Тези са последните… Дайте сега да окачим нашия лъв! Като гледах орела им, сякаш сърцето ми се обръщаше…

— Отървахме се! — изпъшка другият. — Нашите в градището издържаха на глада, ала ония не можаха… Обраха и последната ни коричка. Умно го намисли нашият Асен. Нарочно затвори всички проходи на изток, за да ги накара да минат покрай Ловеч откъм запад. Така ги отдалечи от прехраната им. Три месеца обсаждаха Ловеч и сега се връщат обратно. Дано ги чумата тръшне! Да идат, че да се не видят! Все към Цариград ги тегли…

— Там има пирове, лов, конски надбягвания… — обади се един ранен войскар, който бе стоял скрит дълго време в мазето на ханджията. — Раниха ме, като препусках към Търново с писмо от царя до жена му. Но писмото не можаха да уловят… Другарят ми се изплъзна и побягна… Но сега друмовете са вече свободни. Не ще помислят вече да се връщат… Ей, къде бързаш? За наши хора ще намерим ядене! Чакай…

Но Дельо бързаше да занесе радостната вест.

— Нали ти казах, че това са празни приказки, Дельо! Народът е наплашен, затова си измисля небивалици… Карайте по-бързо! Цар Асен знае, че сме вече на път, и ще се тревожи…

И конете отново препуснаха. Колата премина край ханджията, който напразно зовеше, че ще има с какво да ги нагости. Бързо почна да мръква. При един завой на пътя далечните светлинни сякаш блеснаха по-близо. Елена разбра, че много неразумно бе потеглила от Градница, и викна на кочияша да кара по-бързо.

Изведнъж конете наостриха уши, ноздрите им неспокойно потрепваха. Сенките им плахо играеха по широкия друм, облян от лунния блясък.

Нощната тишина беше толкова дълбока и зловеща, щото Елена усети как сърцето й бавно изтръпва в безумен ужас. Тя стисна силно до гърдите си спящото дете и отново надникна от колата. Един голям тъмен облак внезапно затули бакърено пламтящата месечина. Някъде далече ехтеше неясен конски тропот. Много бройни копита биеха земята в равен удар, който още повече се засилваше от сънния покой на затихналите хълмове и кротко блещукащата река. Царицата поиска да извика, но от гърлото й не можа да се откъсне вик. Леден трепет обля лицето, гърба, ръцете й.

С изстинали пръсти Елена прекръсти Йоан Асена и го притисна още по-силно до себе си. Детето дишаше дълбоко и спокойно, доверчиво отпуснало глава на майчиното рамо.

Конският тропот се чуваше все по-ясно и по-ясно. Колата литна в безумно бягство. Но скоро зад нея се разнесоха остри, заплашителни викове. След миг двадесет конници я обградиха, други препуснаха напред, след това се върнаха и заповядаха на коларя да спре.

В кратката, неравна борба седем българи паднаха мъртви, с прободени от копие или меч тела, останалите петима вързаха и обезоръжиха. Един от ромеите дръпна вратичката на колата и надникна. След малко в ръката му блесна кинжал. Той го захвърли далече към реката и погледна смаян другарите си:

— Една жена! Искаше да се самоубие!…

Ромеите слушаха поразени. Жена… По това време, тука, где отиваше, коя беше? След това се оттеглиха смутени. Непознатата бе подала от колата бледото си лице. В тъмните й очи гореше презрение и дързост. Тя полека слезе. В ръцете си държеше малко дете, което наблюдаваше с навъсени вежди и сърдити очи непознатите.

— Какво искате от мен? — попита непознатата по гръцки. — Пуснете ме да си вървя по пътя… Аз съм от Селви, отивам в Микре. Майка ми е там зле болна. Не чаках ли три месеца, докато траеха битките. Или да я заваря умряла?