Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Ала не питаше дали най-сетне Асен е съгласен да прекрати войната. Защото той беше уверен, че скъпият залог, който случайно бе попаднал в ръцете му, щеше да направи коравия българин по-отстъпчив и примирителен.

На края на писмото пишеше:

„Съгласен съм да върна царицата и малкия княз, ако вместо тях получа друг заложник, равен по знатност на тях.“

Асен и Иваница се спогледаха. Нямаше какво да избират. Трябваше да се съгласят.

— Приемам мира — отвърна царят на пратеника. — Съобщете на светлия си господар, че очаквам посолството му в твърдината на Боженица.

— Аз ще бъда заложникът — предложи Иваница, без да се колебае. — И мога още сега да замина. Царицата не бива да се тревожи повече в ромейския стан.

Сълзи задушиха гърлото на царя. Но очите му останаха сухи.

— Ицо!

Той крепко прегърна юношата. Целуна го.

— Никога няма да забравя това.

— Аз няма да остана дълго време там. Бъди спокоен!… — му пошепна момчето и се измъкна от ръцете му. След това добави високо: — С бога, братко! Поздрави мама, Петра!… С бога!

Царят съобщи волята си на ромеите и с горещ поглед проследи конниците, които бързо се отдалечаваха по друма. Остана неподвижен, докато очите му можеха да различават стройната осанка на младежа.

— Господи, запази го, върни го… — пророни сърцето му гореща молба.

Тропотът на ромейските коне заглъхна в далечината.

На следната сутрин царица Елена предаде в любещите крепки бащини обятия малкия Асен. С буйна нежност царят целуна меките му буйни къдри, големите му черни очи и тръпнещ от неизказана радост, го стисна до сърцето си.

Сякаш предчувствуваше колко скъпоценен бе крехкият живот, който държеше в ръцете си.

Пристигнаха в Константиновград, когато розовият блясък на зората трептеше по високите кубета и звънарници на приказния град. В далечината Босфорът се белееше като огромна сребърна ръка. Един дълбок ров и два реда яки стени с големите страховити бойници опасваха Богоспасната столица.

Константиновград! Зеницата на света! Градът на градовете!

Иваница бе вперил взор в далечното видение — неподвижен и безмълвен, сякаш омагьосан.

Това бе градът, за който бленуваха в далечните нормански замъци, за който снажни руси мъже слизаха по Днепър и Дон и върху дълги ладии, издълбани в дървета, се отдаваха на коварството на моретата, за който венецианци и генуезци напущаха богатствата на скъпата си родина, за който трубадури, менестрели и минезенгери пееха пред крале и херцози вдъхновени песни за невиждана хубост…

Това бе Цариград…

Никога нито насън Иваница не бе виждал подобно нещо. Дъхът замря на устните му. И едновременно възторг и мъка свиха сърцето му. Горд и могъщ бе врагът. Щяха ли да успеят бедните жители на Хемската земя да разклатят вековната империя на Константина? Не беше ли блянът им твърде дързък, твърде самонадеян?

Иваница откъсна очи от чудното видение и се замисли. Коя страшна съдба бе хвърлила тяхното бедно и сурово племе да дели граница с тази приказна величавост? Не приличаха ли те на просяк, който живее до оградите на горд, бляскав палат? И тежка обида сви гърлото му. Тъй малка и немощна му се стори неговата малка, далечна земя.

Тогава бясна гордост сви юмруците му. Добре, нека! Великият Визанс ще бъде сломен от бедните българи. Някога този град ще трепне пред тогова, който сега иде като неизвестен, безпомощен юноша. Защото в жилите на презрените българи тече млада и буйна кръв, която не можеха да откупят всички несметни богатства на стария, немощен Визанс.

Някой леко се докосна до рамото му. Един млад човек с гъсти черни вежди и благ, усмихнат поглед го разглеждаше с любопитство.

— За пръв път ли виждаш Константиновград?

— Да.

— Колко жалко, че няма да минем през Златната порта, както обикновено става, когато василевсът е спечелил някъде победи. Тогава щеше да има на какво да се чудиш. Но сега Исак Ангел е недоволен и затова няма да има никакви тържествени посрещания. Ех, какво беше, когато се връщахме от Димитрина…

Звук от рог даде знак за тръгване. Войската отби пътя си малко на изток.

— Изглежда, че ще минем портата на Златната мантия — каза непознатият.

— Колко порти има крепостта? — попита Иваница, смутен от неувереността си в гръцкия език.

— Тридесет и две. А черкви имаме сто и петдесет — каза с някакво детинско самодоволство момъкът.

В миг върховете на бойниците почерняха от народ. Чуха се далечни радостни викове. Когато конете затропаха по големия дървен подвижен мост, Иваница дигна глава и се загледа в чудното изваяние, което бе поставено в една вдлъбнатина на стената. Един мъж в златна мантия държеше в протегнатата си ръка златна тока. Под него имаше надпис: