Ромеите се спогледаха и се подсмихнаха. Прашната кола показваше по-дълъг път от тоя до Селви. А дванадесет конници съпровождаха най-знатни пътешественици.
— Коя си ти?
— Каква полза, ако научите името ми?
— Когато те заведем при нашия светъл господар, василевса Исак Ангел, той ще иска да знае какви почести дължи на пленницата си: като на високоблагородна болярка или като на знатна еснафка.
Жената побледня още повече, погледна детето си и не отвърна.
— Ако ти не отговориш, ще накараме хората ти да говорят вместо тебе.
Непознатата се усмихна, поклати глава:
— Моите хора говорят само когато аз им заповядам.
Един ромеец допря върха на ножа до гърлото на Дельо. Българинът спокойно го гледаше с хладен, безстрастен поглед. Тогава неволно очите на всички ромейци паднаха връз малкото дете. Ножът приближи до невинния младенец. Царицата изтръпна.
— Аз съм царица Елена, жената на Асена! — промълви тя със скован от ужас глас.
Викове на почуда и тържествуващо ликуване огласиха мрачевината. Пристигнаха още конници. Малкият Аен заплака, стискайки майка си за шията, отправяйки недоверчиви погледи към людете, които говореха неразбран език и държаха нож в ръка.
Поканиха царицата отново да се качи на колата си и я отправиха по посока на лагера на василевса. Щом се видя сама в колата, бедната жена изгуби всичката си смела дързост, притисна в безумен страх малкия до себе си, коленичи и с набраздено от сълзи лице пошъпна:
— Света Дево и ти чудотворецо Димитрий, спасете само него…
В това време Асен и Иваница, сред облаци прах, доближаваха Градница, надявайки се да намерят царицата в силната крепост. Опасността ги правеше дръзки. Затова, когато при един завой на друма се сблъскаха с десет ромейски конници, нито за миг не се изплашиха или разкаяха. Те очакваха това. Само бегло очите им се срещнаха и мълчаливо си рекоха:
— Дерзай!
Без да трепнат, те продължиха пътя си. Какво щяха да дирят странствуващите съгледвачи от двама мирни търговци? Ала началникът на отряда спря коня си и извика на двамата пътници да се върнат малко назад, за да ги питат нещо.
Асен и Иваница все пак останаха доста учудени, когато ромеите им казаха, че са пратеници до българския цар от василевса на Византия. Носели важна вест и с благодарност щели да научат от двамата пътници най-късия път до Ловчанската твърдина.
Едва доловима усмивка трепна по Асеновите устни.
— Каква вест носите на българите? — попита нетърпеливо царят, като обръщаше коня си обратно към Ловеч. — Аз ще ви заведа дотам…
Ромеите го изгледаха недоверчиво и си размениха скрито взор, пълен с подозрение.
Кой беше този висок мъж с властен глас и корав, светъл поглед?
Писмото трябвало да се предаде лично на българския цар. Не знаели какво пише вътре. Ала се отнасяло нещо за българската царица и малкия й син. Те били пленници в лагера на василевса. Ромейският алагатор надникна в очите на търговеца, любопитен да види как ще се отрази на българина поразителната вест. Не му убягна бързият отчаян поглед, който непознатият метна към юношата с дългите къдрици, бързото пребледняване и на двамата.
Невероятна мисъл прекоси ромееца. Той обори чело в колебание. Да приеме ли услугите на двамата търговци, които предлагаха да го заведат в Ловеч, или най-добре да изпрати и тях като пленници при василевса?
В този миг срещу тях се зададе гъста редица конници. С радостни викове и шумни възклицания те се спуснаха към двамата непознати и ги обградиха.
— Брат ти Петър ни изпроводи да ви следваме на няколко поприща… — каза войводата Коча и сведе чело в дълбока почит, слагайки десница на гърди. — Не можехме да ви оставим сами да пътувате из тия друмове.
— Дайте писмото за царя — каза Асен на ромейския алагатор и протегна нетърпеливо и властно ръка. — Аз ще му го предам по-скоро от вас.
— Но аз трябва лично да го предам нему, за да получа отговор — каза ромеецът.
— Пред вас стои българският цар… — каза Асен.
„Ако Исак узнае, че е бил в ръцете ни и сме го изтървали, или ще ме убие, или ще ме ослепи“ — си помисли алигаторът и се вцепени от изненада и страх.
— По-скоро — изгърмя властният Асенов глас.
Ромеецът скочи от коня си, прегъна коляно, подаде императорското послание. Коча приближи запалена борина. Асен бързо разкъса печатите, преброди буквите на треперливата червена светлина. Василевсът пишеше, че решил да сключи вече траен мир с българите. Дотегнала му ненавистната бран между двата съседни народа. Бил готов да изпрати посолство за водене на преговори. Питаше за мястото, което би било най-удобно за сключване на мир.
Читать дальше