Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

— Разбра ли какво каза сега хистрионът? — попита Теофил.

Иваница се засмя и кимна с глава.

— Подир малко ще дойдат сирийските танцувачки — каза Адриан и нетърпеливо погледна към посребрената врата. След това наля в една чаша от кристал, украсена с розови емайлови плочки, някаква тъмнозлатна пенлива течност.

— Опитай от питието на северняците.

Момчето сръбна и се намръщи от горчивината. По цялата трапеза екна дружен смях. Исак Ангел, полупиян, дигна чашата си и кимна ласкаво на Иваница. Хистрионът се промъкна до него, потупа го по рамото и подкачи някаква весела песен. На равни промеждутъци велможите му пригласяха.

След това дойдоха момичетата в бели хитони. Музиката зад завесата подкачи някакъв безумен, опияняващ ритъм. Очите на мъжете светнаха жадно.

Голите мургави ръце на танцувачките се протягаха в бавен копнеж. Гъвкавите им тела се виеха в кръгове, в дъги, чупеха се в триъгълници и прави ъгли, мускулите на корема, на ръцете, на краката им трепереха в удара на съпровода.

Иваница стана неспокоен. Някакво тъмно чувство за опасност избистри ума му, обезцвети страните му. С омайващи питиета, красиви жени и злато ромеите примамваха опасните за Визанс врагове. Бавно и неусетно те заробваха сърцата им, обезсилваха мъжеството им. А виното лудуваше и пееше в младата му кръв.

Той скочи. Поиска незабелязано да се измъкне вън. Но до самата врата го настигна стратор Адриан.

— Чакай, млади приятелю! Лошо ли ти е? От виното ли?

Той взе Иваница под ръка и го изведе на терасата.

Луната къпеше в сини призрачни блясъци светлите мрамори.

Долу морето шумеше глухо и неясно. Слязоха по стълбите, които се губеха в тъмните кипариси. След малко ги настигна тревожният зов на Теофила.

— Тук сме — отвърна страторът — няма нищо лошо! Ела!

По-силно отвсякога мъката за родината бе сграбчила сърцето на юношата. Със скръбно свити устни той мълчеше, загледан в златната бразда, която Фанар чертаеше по черния гръб на морето. Сред сенките на дърветата лицето му никнеше бледо като сребърна пара. Теофил седна до него върху хрупкавата постилка на издадените, тънки като игли листа и попита:

— Мъчно ли ти е, Йоаница?

Момчето не отвърна.

— За родината си ли мислиш?

Вместо Иваница отговори с весел смях страторът:

— Аз се обзалагам, че има някое хубаво момиче, което сега плаче за далечния пленник. Не е ли така княже? В такава хубава нощ човек не би желал да гледа сам звездите и морето… Но аз няма да оставя младия си приятел да тъгува. Кълна се в пречистата Ходегетря, че утре той ще вечеря у Ефросина! Знаеш ли, драги момко, колцина са избраниците, които престъпват прага на великата хетера на Визанс?

Лицето на юношата пламна. Никога досега волното чедо на горите, приятелят на хрътките и соколите не бе мислил за жени. За него те не съществуваха. И сега… Изведнъж него го смятат за мъж и го канят на вечеря у хубави ромейки.

Отново в душата му кресна тревожният вик:

Измама! Измама! Пази се, Иваница!…

— Утре вечер князът, аз и Теофил ще бъдем при Ефросина. Нали? Свършено.

— Но — опита се да възрази Теофил Каламодиос — аз не вярвам, че тя ще ни приеме… Нали знаеш колко е станала зла напоследък? Завчера ударила плесница на севастократора Алексея, след това го изпъдила, после плакала… Никой не може да й угоди. Преди две недели заповядала да бият с камшик логотета Ставраки, който заради нея пропиля всичките си богатства. Понякога по цели месеци не излиза никъде. Понякога дава шумни празненства, които струват данъка на десет теми. Не води Йоаница там. Ако се влюби в нея, момчето ще погуби живота си — както мнозина други.

Адриан го изгледа странно. Поглади брадата си, засмя се и каза:

— Не ставай дете, Теофиле. Князът сто пъти ще погуби живота си, докато намери жената, която му е отредена от бога. Той е млад. Нека се повесели… Нали, княже?

Иваница извърна бавно лицето си, погледна стратора дълбоко в очите и не отвърна нищо.

В този дъждовен октомврийски ден огнекосата хубавица на Визанс се събуди твърде късно много зле настроена, с натежало от гняв сърце. Предната вечер, късно след полунощ, тя бе получила кратка, но твърде ясна записка от василевса.

В богохранимата столица живеел някакъв български княз, който трябвало да забрави отечеството си. Йоан или Йоаница се казвал. В ръцете на Ефросина лежал мирът и благополучието на Визанс. Горко й, ако не послуша заповедта на Исака.