Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Иваница се дигна на пръсти, след това се наведе, сниши се съвсем и дълго разглежда в нямо учудване ситната игра на малките пъстри камъчета, които с поразително изкуство рисуваха всички по-важни случка от живота Исусов.

— Ела сега да видиш гробниците на василевсите.

От един висок прозорец поток бледозлатна светлина струеше върху величествените саркофази от мрамор и порфир.

Теофил дълго мълча, потънал в скръбно съзерцание, след това въздъхна и каза:

— Прахът на мъдри и храбри мъже почива тук… Ето, това е гробът на Константин Велики, този на Юстиниан Ринотмет, тоя на Константин Копроним, този на Лев IV, този на Василий Македонецът, този на Лев Философ, този на Никифор Фокас… Когато норманите превзеха Солун, всички дойдоха да искат закрила от великия бранник… Победителя на сарацините. От мъртвите търсим помощ, защото живите… — Теофил отново въздъхна и поклати глава — след Андроник… Исак. От зло на по-зло. Сега, когато навсякъде се мълви, че Фридрих Червената брада се кани да потегли срещу Визанс, Исак и брат му Алексей пилеят последната перпера на страната за пантомими, надбягвания, угощения… Тук почива Йоан Цимисхес, храбрият арменец, тук Василий Българоктон, тук Мануил Комнин…

Иваница остана при тъмноаления порфир на предпоследния саркофаг. Сърцето му биеше глухо и бавно.

Василий Българоктон… Колко пъти той бе чувал това име да се произнася със злоба и проклятия в бащиния му дом. На смъртния си одър старият боляр Тодор, дядо му, бе казал на синовете си: „Деца, на вас оставям да направите това, което аз не успях да сторя… Помнете сто и петдесет годишните тегла на българския народ, отмъстете за слепите войници на Самуила, отмъстете на Българоктона, на Българоубиеца…“

Три пъти трябваше да се обърне в гроба си Василий II, ако знаеше, че в този миг пред тишината на гробницата му стои бъдещият Ромеоктон…

— Защо се замисли, княже? Ела! Сега ще те заведа в Света София. Но защо ли не дойде Андриан? Той си е винаги такъв — малко не трябва да му се вярва…

На кого да вярвам от двама ви — си мислеше горчиво Иваница.

Теофил внимателно го наблюдаваше.

— Ти си спомни за този, който слепи 14 000 българи, нали? Виж какво — той сниши гласа си и се огледа — ще ти кажа нещо, което малцина знаят. Гробницата на Василий II е празна. Той беше погребан по негово желание в манастира Иван Богослов. Веднъж бяхме излезли да се разходим извън града и видяхме развалините на този манастир. Черквата му беше превърната в обор за овце. Имаше някакъв гроб, ограбен и празен. До него, в ъгъла, стоеше изправена мумия на отдавна починал мъртвец, съвсем гол, нестопен. Разбойници го съблекли и ядосани, че в царския гроб не намерили ни злато, ни бисер, а само монашеска броеница, за присмех сложили в устата му един овчарски кавал… — той потръпна от страхотния спомен и добави съвсем тихо: — Това беше… Василий Втори.

Щом излязоха навън, веднага ги грабна смътният шум на града.

Високи четирикатни дворци се редяха от двете страни на широките улици. Иваница любопитно разглеждаше рисунките, мозайките и плочките от скъпи метали и емайл, които покриваха стените им. Когато преминаха площад Таурус, Теофил посочи високата колона, която се издигаше по средата му, и каза:

— Виждаш ли сребърната статуя най-горе? Тя е на Теодосий Велики.

Целият площад бе пълен с търговци, които високо хвалеха стоката си.

Едри руснаци предлагаха кожи, восък, хайвер, сол и кехлибар, синеоки славяни викаха цените на свинете, биволите и конете си, халдейци разправяха за чудния вкус, който добиват ястията с техните подправки, българите се надпреварваха с тях да предлагат лен, солена риба и мед. След това минаха край пророческата колона, която бе широка три лакти и висока петдесет стъпки. Вътре имаше тясна извита стълбичка, която водеше чак догоре. Качиха се. Когато стъпиха върху площадката на върха, Иваница побледня, поразен от невероятното видение, което се разстилаше пред очите му. Далече на юг се виеше гъвкавият бряг на Хризополис — златния град. Срещу него се протягаше Богоспасният град. Помежду им искреше среброто на Босфора. На запад огненото чело на слънцето потъваше в Мраморно море сред огромен пожар от теменужни и оранжеви пламъци.

— Закъсняхме. Едва ли днес ще видим Света София — пошепна Теофил и погледна другаря си.

Иваница все още гледаше прехласнат безкрайната гора от колони, кубета, дворци, звънарници и обелиски. От Света София до Златната врата се опъваше дълга пъстра змия — Мезийската улица. В дъното на Златния рог се издигаше величествената снага на Фанара. Като тънка черна ивица изглеждаха отдалече яките стени, които опасваха огромния град. Върху площадките на бойниците горяха вече първите светли точки на огньовете.