Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Внезапно Иваница се извърна към север. Нещо задуши гърлото му. Там, там далече бе неговата малка земя, бедна и проста, неизвестна, незачетена и все пак скъпа, желана, най-хубавата земя на света. Там господарите на Хемус щяха да основат велика нова империя, която ще събере всички млади и буйни сили на полуострова. А това тук — това бе само велелепие на смъртник…

Визанс, Визанс, твоите дни са преброени вече, ти не можеш да крепиш такава огромна власт на хилавата си снага. Ти ще загинеш и камък върху камък няма да остане от приказното ти богатство. А онова жилаво племе ще пребъде през вековете…

— За какво мислиш, драги приятелю?… — попита отново Теофил, леко загрижен.

Иваница дълбоко въздъхна и не отговори.

Отвън колоната беше изписана с пророчески надписи за всичко, което е било и което ще стане с Константиновград.

— Хайде сега малко да се поразходим по Меза — предложи ромеецът.

Здрачът бързо и неусетно нахлуваше в шумните улици, поглъщаше блясъка на емайловите плочки и изтриваше ярките багри на туниките и наметките. Пресякоха един малък площад и неочаквано потънаха в буйния поток от хора, който изпълваше прочутата Мезийска улица. Там всяка вечер се срещаше изтънченият, най-известният свят на Визанс. В прочутите по цял свят базари, които се редяха от двете й страни, ромейските хубавици намираха скъпи златовезани платове от блестящ пурпур, коприни с цвят на теменуга и праскова, килими от Сирия и Багдад, червено боядисани кожи, ковчежета от слонова кост, смарагдови огърлици, чаши от сардоникс и ахат, елмазени гривни.

Едри нубийци с викове си пробиваха път за носилките, които носеха на раменете си. Зад прозирните завеси се мяркаха начервени и набелени жени в светли туники, някои вървяха пеш, гъвкави и стройни. След тях дълго оставаше опияняваща диря от скъпо халдейско благоухание. Често лукаво блестящи погледи се спираха любопитни върху хубавия, непознат юноша и Иваница свеждаше смутен глава надолу. Зад стъклата на базарите искряха несметни съкровища. Пищно облечени конници се връщаха от всекидневната си разходка към Златната порта. Внезапно огромната навалица почна да тича към Августейона. Василевсът след малко щял да тръгне от Свещения дворец за Влахерна. Всеки искаше да види великолепното шествие.

Иваница вървеше изтръпнал, изгубен. Чарът на Визанс проникваше в кръвта му като гибелна, измамна отрова. Напразно душата му се противеше в смъртни тръпки. Великият град бавно и неусетно го покоряваше.

Императорската трапеза бе сложена в порфирния триклиниум на Влахерна.

Една широка врата от кристал отвеждаше до терасата, от която мраморни стъпала и площадки слизаха към морето. Висящи златни лампи заливаха с трептяща светлина огромните стенописи и мозайката от проконезки мрамор, която покриваше пода, изтръгваха многоцветни искри от скъпоценните чаши, отражаваха се в бледото сребро на съдовете, в копринените дрехи на пируващите, в розовия и зеления мрамор на архитравите. Зад една алена сребровезана завеса се ронеха страстни, лениви звуци. Сладката печал на флейтите се преплиташе с ясния призив на тромпетите, с тихия припев на хора.

Седнал между Теофил и стратора Адриан, немного далеч от василевса, Иваница се мъчеше да се справи с една чиния едри, сочни стриди, напоени с малоазиатски лимони. Не че не беше гладен. Смущаваше се, сравняваше грубите си момчешки ръце с изящните пръсти на стратора, спокойната непринуденост на Теофила със своите неловки движения. От време на време учудено поглеждаше Адриана и не можеше да разбере как този нехубав, мършав момък може да изглежда толкова привлекателен. Страторът бе захвърлил военното си облекло. Копринена зелена туника, поръбена отдолу със златен ширит, обвиваше тънката му снага. Колан от червена кожа, поръсена със златни капки, стягаше кръста му. На лявата му ръка искреше огромен карбункул. Брадата и косата му бяха накъдрени и намазани с благоуханни масла. Младият българин едва бе успял да изяде половината от стридите, когато му донесоха в емайлирана чиния парче печена коза със силни подправки. След това пушено свинско, пържени птици, овчо сирене, медени пити, скъпи източни плодове и вино, вино, вино, гъсто и тъмно като кръв или златисто и бистро като кехлибар, или светлоалено като пламък.

Исак Ангел лениво се усмихваше, слушаше дръзките шеги на гърбавия хистрион и непрекъснато дигаше към устните си обсипаната с жълти и сини камъни чаша, която искреше в бледите му пръсти. Бяла атлазена мантия, извезана със златни кръгчета и подплатена с пурпур, небрежно загръщаше тесните му рамене.