Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Конски тропот отекна по каменните плочи на улицата. Домоуправителят Михаил посрещна гостите пред входа на величествения дворец и ги поведе по широката мраморна стълба. В преддверието снеха оръжието и мокрите си от дъжда наметки. Само Иваница не носеше оръжие, но вместо него имаше телохранители. Отправиха се през редица великолепни триклиниуми и ротонди към покоите на хетерата.

Ефросина ги чакаше върху прага на приемната. С един-единствен поглед — кратък, трескав, жаден — хетерата и князът задоволиха нетърпеливото си любопитство.

Ефросина видя един висок, твърде висок младеж с едри плещи и стройна талия. Дълги кафявозлатисти къдрици галеха раменете му. Устните му бяха свити жестоко и упорито, лицето му бе изгорено от вятъра и слънцето.

Иваница зърна едно създание с хубост, по-опасна от отрова и от мълния. Потрепера и сведе очи, поразен от властта, която бог бе вложил в крехката длан на една жена. Но никаква сянка не замъгли безстрастното спокойствие на лицето му. Адриан, Теофил и някакъв глупав, весел младеж целунаха благоуханните й ръце.

С леко презрение Иваница се наведе над ослепителната бяла кожа, без да я докосне с устни. След това започна да разглежда любопитно стенописите, скъпите мозайки, златните свещници, книгите, наредени върху една мраморна лавица.

— Обичаш ли книгите, княже? — погали ухото му топъл кадифен глас. Лъх на мускус обля лицето му. Ноздрите му трепнаха.

— Да — отвърна почти грубо той и смело закова суровия си поглед върху хубавата жена.

Сърцето му биеше неравно и тревожно. Ръцете му неспокойно галеха скъпата подвързия от злато и червени емайлови плочки, която стягаше един ръкопис от Ана Комнина.

Хетерата наведе очи. Руменина пламна по бузите й. Защо този млад варварин смущаваше сърцето й? Каква чудна власт се криеше в тази надменна осанка, в тия враждебни очи, които я пронизваха тъй хладно и жестоко?

Гняв кипна в жилите й. Досега никой мъж не бе устоял на чара на Ефросина. И този див чужденец, този груб планинец, този варварски княз — в яростта си тя не знаеше как по-зле да го назове — смее да я гледа с такъв насмешливо-презрителен взор… Не! Ефросина не е научена на такова отнасяне. Тя ще го смаже — този дързък българин. Ще го види пред нозете си нещастен, покорен роб… Както всички други.

Иваница продължаваше да разглежда ценните книги, за които там, при Хемуса, бяха само чували да се говори. Тук бяха съчиненията на Есхил, Теокрит, Аристофан, преведените от фрушки на гръцки: „Песен на Ролана“, „Романът на Енея“ от Беноа дьо Сен Мор, „Романът на крал Артур и кръглата маса“ от Кретиен дьо Троа и от немски на гръцки: „Песни за графа Рудолф“ — писани от тюрингски минезенгер…

— Знаеш ли да четеш гръцки? — попита отново кадифеният глас.

— Малко.

— Ако искаш, мога да ти заема някоя книга… Дори можем да я четем заедно…

— Аз ще посещавам Магнаур — отвърна твърде рязко Иваница. — Надявам се, че там ще науча добре да чета гръцки…

Ефросина не отговори нищо, големите й пъстри зеници светнаха и веднага угаснаха, закрити от тъмната тежка коприна на миглите. Тази ромейка, родена на остров Кипър, ненапразно бе играла две години пантомими в Хиподрома.

С най-хубавата си усмивка тя снизходително докосна длан до лицето му, каза небрежно — какво упорито дете — и бързо се отдалечи към стратора Адриан, който не откъсваше поглед от тях. Сълзи на гняв и обида душеха гърлото й.

— Защо сте ми довели този дързък и неучтив момък? — изсъска тя бледна, с треперещи устни. — Никой мъж досега не е посмявал да ми отвръща така.

Адриан поглади спокойно брадата си и каза:

— Това е едно диво вълче. Не бой се. Ще го опитомим лесно. Сега започни с небрежно сестринско участие. Говори му за Хемуса, за майка му. Не виждаш ли, че на бедното момче му е мъчно за родната земя… Затова е тъй зло и недоверчиво.

Ефросина метна един презрителен поглед към стратора.

— Няма ти да ме учиш какво да правя…

И с учудване забеляза, че всичкият й гняв е изчезнал.

Мъчно му е… Затова е тъй зло и недоверчиво.

Нежност към самотния пленник цъфна в сърцето й. Веселият момък и Теофил бяха седнали до буйно пламтящия огън и от време на време високо се изсмиваха. Веселият момък имаше кръгло лице и хубави зъби. Беше най-изкусният свирач и певец на Визанс, отчаян привърженик на Сините и примикюр в императорската конница. Той посегна към лирата, която лежеше върху една кафява мечешка кожа. Но Ефросина спря ръката му и посочи към прозирната среброткана завеса, която закриваше входа на трапезарията.