Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Адриан плесна ръце и ахна от възхищение.

Леконоги прислужници безшумно нареждаха редките ястия: руски черен хайвер, солена риба, дивеч със сос от мента, медовина с корени, вино, подправено с джинджифил.

— Твоята чаша винаги е пълна! — смееше се страторът и дигаше златния бокал до устата на Иваница, който леко се мръщеше и извръщаше лице.

— Аз не знаех, че българите са така хубави — каза неочаквано великият примикюр и глупаво се усмихна.

Иваница пламна, неволно погледна младата жена и наведе смутено очи.

Хетерата го гледаше странно и упорито.

— Ако княз Йоаница остане по-дълго във Визанс, сърцата на всички наши известни красавици ще паднат пред нозете му — каза Адриан и като се изправи извика: — За здравето на княза!

— За здравето на Йоаница! — повториха Теофил и примикюрът.

Ефросина мълчеше въпреки многозначителния поглед на стратора.

Минаха отново в приемната.

— Сега нашата скъпа домакиня ще ни посвири нещо… — каза Адриан. — Само че най-напред ще угася тези неща — той се отправи към високите златни свещници.

Само една-единствена скъпоценна лампа от карбункули остана да хвърля странна светлина в топлия здрач на стаята. Като голямо бяло цвете сияеше в един ъгъл хитонът на Ефросина. Тя взе флейтата и плахо я поднесе към устните си. След това я остави.

— Не. Не ми се свири тая вечер…

— Защо? — изтръгна се неволно от устните на Иваница.

Изведнъж той се ядоса на себе си, скочи, отиде към прозореца и отдръпна завесата. Дъждът бе спрял. В модрата прозрачност на небето се изрязваше огромният тъмен купол на „Света София“. Наблизо до нея статуята на Константина сякаш докосваше едрите сребърни звезди.

— Да посвиря ли? — попита тихо жената.

— Разбира се — отвърна нетърпеливо Адриан.

Ефросина погледна високата царствена осанка на княза, който се бе извърнал гърбом към нея и още гледаше навън.

Тихи трептящи звуци на безнадеждна скръб и страстен упрек бавно изпълниха здрача на стаята. Ефросина се увлече в песента, забрави всичко, себе си, околните, света, пред полузамрежените й мигли се мяркаха далечни чудни видения, невероятни сънища.

Тримата мъже слушаха вкаменени, омагьосани.

Песента отдавна бе спряла, но дълго още омаята остана да трепти в сърцата на замислените, мълчаливи силуети, които седяха неподвижни в златистата сянка.

Изведнъж примикюрът скочи, запали свещите, грабна лирата.

— Нещо весело! Нещо весело! Божествената Ефросина ще танцува.

Безумна радост лумна от сребърните струни.

Хетерата дръпна златистата мрежа от главата си. Като пламтящи вълни рукнаха косите й по снежната шия, по плещите, по гърба, загърнаха я цяла — сякаш огнена мантия. Ръцете й потрепераха, като че люшнати от буря. Смъкна хитона. Хвърли сандалите.

Като лек вятър се понесе по мекия килим. Теофил и Адриан се изтегнаха на мечешките кожи и тихо пригласяха. Когато минаваше край княза, тя се усмихваше.

Иваница затвори очи. Но благоуханният лъх, който непрекъснато милваше лицето му, разгаряше непозната мъка в широката му гръд и караше страните му да бледнеят.

Пиха вино. Ядоха сладки. Иваница скръсти ръце и отново се приближи до прозореца. Упорита бръчка дълбаеше младото му лице. Беше ли вече Визанс пленил душата му? Не! Никога! Ако би ще да умре. И мисълта му догони родните скали, горите на Орловец, любимата хрътка, сините върхове на Хемуса… Жестока мъка го обзе.

Някаква лека ръка тихо се докосна до него.

— Сега нали не ти е вече мъчно за родината? — попита кадифеният глас.

— Повече от всеки друг път — отвърна князът, без да се обърне.

„Ако това беше логотетът Ставраки, щях да му ударя плесница. Чудно защо този момък не може да ме разгневи…“ — замисли се поразена хетерата и отново пъстрите й очи спряха широко отворени, сякаш теглени от неудържима сила, върху варварина.

Не. Такъв мъж тя не бе виждала досега. Нито един от всички тия, които бяха целували праха, върху който тя стъпя, не прилича на него. В необуздания взор, в могъщите рамене, в гордия му ръст лежеше някаква страшна пра мъжка мощ, която непобедимо покоряваше и унищожаваше.

Когато свещите замигаха, ниско свели розовите си пламъчета до самото злато на свещниците, Иваница остави върху мраморната лавица тежкия том на „Романът на крал Артур“, допи чашата с медовина, оправи колана от железни халки, който увиваше талията му, и каза, извърнат към Теофила:

— Хайде.

Кръглоликият момък, който се казваше Константин, спря песента си, остави лютнята и извика: