Елизабет Фриментъл - Последната кралица

Ала всичко това е спряло да интересува Катрин, тя просто го пуска покрай ушите си, без да обръща внимание. Чувствата й към Томас се промениха безвъзвратно след онзи ден в Челси; любовта й изпари мигновено. Дълбоко в сърцето си усеща, че е простила на Елизабет, а писмата, които момичето й изпраща — колебливи и извинителни, изпълнени с тъга, са трогателни. Катрин е сигурна, че грешката й ще бъде важен урок за нея, и храни само нежни чувства към тази изгубена душа. А собствения си брак приема единствено като сделка — както най-често се случва — а не като грешка. В крайна сметка той й е дал това дете. Може би точно това е искала и не любов е изпитвала, а единствено желание да създаде този живот.

Непрекъснато мисли за бебето си. Усеща, че Бог й е простил, защото това дете, след всички онези години на празнота, със сигурност е дар от Него. Преглежда отново „Воплите“ и е изненадана от пламенната страст, с която е писала тогава — немного отдавна, когато нещата са били различни. Това е нейното „преди“. Като Ева преди грехопадението. Променила се е безвъзвратно, изгубила е своята убеденост относно вярата, но с този чудотворен дар, който расте в утробата й, усеща как течението я носи към едно по-добро място. Пише на Елизабет, нейната скъпа черна овчица, и я окуражава да прочете книгата, да научи от нея как да се откъсне от греха и суетата. Защото знае, че собствената й суета е причината да се стигне до този необмислен брак. Но без него нямаше да е тук в очакване на раждането. Това е горчива сладост, но сладостта надделява. Само че се страхува от раждането, но пък коя ли жена не се страхува?

— Катрин — казва Томас. — Слушаш ли ме?

— Бях се унесла — отвръща тя. — В мисли.

Лежи на леглото само по дълга риза, зачервена от жегата и останала без дъх. Вече е толкова огромна, че в дробовете й е останало съвсем мъничко място за въздух, и непрекъснато усеща някакво притискане — на мъничко краче или ръчичка, както й се струва — под ребрата. Няма спокойствие, краката й са изтръпнали, гърбът я боли и лежи на една страна, подпряна с възглавници, защото, ако легне по гръб, губи съзнание.

— За какво мислеше?

Синьолилавите му очи блестят по начин, който е намирала за неустоим, но вече не я вълнува; сега й изглеждат като фалшиви скъпоценни камъчета. Иска й се да каже, че си е мислила за това колко много я е разочаровал, но премълчава.

— Мислех си за детето ни.

— Нашето момче. Ще го кръстим Едуард, на краля. Нашият син ще извърши велики дела. Син на кралица, братовчед на крал, той ще стигне до най-високите места.

— Да — смотолевя тя. — Най-високите места. — Тайно копнее за дъщеря, но не смее да го признае дори пред себе си, защото от всички се очаква да искат син.

Влиза Хайк, шмугва се тихичко в стаята, изчаква одобрителното кимване на Сиймор и казва:

— Донесох ободрителен тоник за кралицата.

— Какво има вътре? — пита съпругът.

— О, просто здравословни билки. — Той налива една доза от бурканче и й го подава.

Ала Томас го спира, хваща ръката му и с рязък тон пита:

— Какви точно? — И вдига чашката към носа си, за да подуши съдържанието. — Искам да знам какво даваш на съпругата ми.

Сиймор се държи арогантно както обикновено и настоява да знае какво точно съдържа тоникът на кралицата. Прави го единствено за да усети надмощието си, мисли си Хайк.

— Това е настойка от малинов лист, коча билка и коприва — отвръща той.

— И как действат? — пита Сиймор и затяга хватката си около ръката на Хайк.

— Малиновият лист допринася за по-леко раждане, а кочата билка облекчава киселините.

— А другото, какво беше… — сопва се той.

— Копривата, милорд, е за подсилване.

Сиймор рязко пуска ръката му и подава чашата на Катрин, а тя я изпива до дъно.

— Отсега нататък аз ще давам тоника на кралицата, Хайк. Ясно ли е?

Хайк си представя как зашлевява звучна плесница през лицето му, или направо юмрук, или как го пробожда с нож и гледа как кръвта му изтича до капка.

— Хайк — казва Катрин и му подава обратно празната чаша. — Ходилата ми са съвсем изтръпнали.

— Ще им направя масаж. — Той сяда в основата на леглото, полага миниатюрните й ходила в скута си и започва да ги разтрива между облечените си с ръкавици длани.

— Аз ще го направя, Хайк — скача Сиймор. — Отмести се!

— Както желаете, лорд адмирале. — Хайк се отдръпва настрана и наблюдава как Сиймор предпазливо опипва краката на жена си, сякаш са умрели риби, които трябва да се изкормят.