Елизабет Фриментъл - Последната кралица

Едно момиче й вее с ветрило; свежият въздух охлажда потната й кожа и тя внезапно се смръзва до кости.

— Мег?

— Джейн е — отвръща момичето. И тогава Катрин разпознава светлите кръгли очи, лебедовата шия; не е Мег, разбира се. Чува откъслеци от приглушени разговори. Мери Сиймор; спомня си, че е кръстила бебето си Мери, на заварената си дъщеря, която отново се е завърнала при семейството си. Моя собствена дъщеря, мисли си тя, все още й е трудно да го повярва.

— Джейн. — Внезапно я обзема страх за бебето й. — Джейн, малката Мери добре ли е?

— Да, добре е. Малката Мери е при дойката и се храни.

— Бих искала да я подържа. — Копнее да притисне лице към мекия мъх на малката главица и да вдиша този съвсем нов аромат.

— Едноседмично бебе не може да бъде прекъсвано, докато се храни — разпорежда се Лизи Търуит. Катрин изпитва отчаяна нужда да докосне малкото си момиченце, да усети стягането на малкото юмруче около пръста си, да види миниатюрните устнички, нежни като цветна пъпчица, подути от сукане. Непоносимо й е да са разделени. Опитва се да се надигне, да се измъкне от леглото, но тялото й тежи като камък.

— Спокойно, лежи си. — Усеща вещите ръце на Лизи да я притискат обратно към възглавниците. — Ще ти я дам веднага щом се нахрани.

— Къде е Дот? — пита тя. — А Елизабет? Къде са момичетата ми?

— Дот не е тук — казва Джейн. — Тя е в Куумб Ботъм, Девън, не помниш ли?

Ала Катрин не може да задържи спомените си. Те са като мокри риби и се изплъзват от пръстите й точно когато си мисли, че ги е уловила здраво.

— Но Елизабет е тук…

— Елизабет е в Чешънт с лорд и лейди Дени. — Лицето на Джейн трепти и се размазва, сякаш е под вода. Катрин затваря очи и се унася в дрямка.

— Родилна треска… — чува Лизи да шепне на някого. На Сиймор или на Хенри? Не, трябва да е Сиймор, защото Хенри вече не е между живите.

Значи умирам, мисли си тя тогава и се сковава от ужас, чуди се — както и друг път се е чудила — при кого от съпрузите си ще отиде в рая, ако изобщо се е запътила натам. За другото място не може дори да си помисли. Дали ще придружи най-великия от тях? Не, Хенри вече ще се е събрал с Джейн Сиймор; или с последния, бащата на дъщеря й. Безмълвно моли Бог да не й дава Сиймор за цялата вечност на задгробния живот. Надява се да е Латимър, с него е била най-дълго. Скъпият Латимър, чийто живот отне собственоръчно; тази мисъл я вледенява от страх. Лицето му изниква пред очите й и тя се чуди дали не е дошъл за нея. Ала това е Хайк. Очите му преливат от мъка. Чуди се защо, после осъзнава, че скърби за нея, припомня си, че умира. Тя хваща ръката му, придърпва го към себе си и прошепва в ухото му, прикрила устата си с длан:

— Хайк, той ме отрови. — Не знае защо го казва, откъде й е хрумнало. Но усеща нещо дълбоко в себе си, нещо зло, което е влязло в нея. Думите на Сиймор изплуват в съзнанието й … искам да знам какво даваш на съпругата ми . — Иска да се отърве от мен, за да се ожени за Елиз… — Не, казва си тя и прехапва език. Аз си мисля за онова, което сторих с Хенри, с Латимър. Но нещо е влязло в нея и я дълбае. Кой го е сложил там? Стомахът й се свива и тя усеща черния мрак на другото място като студена сянка в крайчеца на окото си. — Хайк — прошепва тя в ухото му. — Аз ли отрових краля?

— Не, Кит, не си.

Ръката му гали косата й. Тя се рее във въздуха, издига се и пропада.

— Отивам си, Хайк. Доведи ми Паркхърст. Време е.

Тогава усеща Сиймор до себе си, лежи на леглото и стиска ръката й. Струва й се, че ще се задуши, и се мъчи да се отскубне. Лизи обтрива лицето й с влажна кърпа. Действа й успокояващо, но долавя миризма на мухъл.

— Не се отнасят добре с мен — казва тя на Лизи. Чува я как изплаква кърпата в леген с вода. — Наоколо има хора, които не се грижат добре за мен. — Опитва се да кимне в посока към съпруга си, защото има предвид него. — Присмиват се на нещастието ми…

— Не говори така, скъпа — чува се мазен глас. — Никога не бих ти навредил. — Това е Сиймор. Прегърнал я е; ръката му тежи като метален прът и я притиска надолу. Катрин я отблъсква, отмества се настрана и се задъхва от усилието.

— Не, Томас, така мисля — чува се тя да казва. Чува и хлипане. Кой плаче? Усеща сълзи по бузата си, на мястото, където Сиймор току-що я е целунал. — Бих дала хиляда марки да можех да видя Хайк по-рано, но не посмях, от страх да не те разгневя — казва тя и се изненадва колко ясно звучи гласът й. После тихо добавя: — А сълзите ти са от чувство за вина, не от мъка.