Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Малко по-силно, скъпи — казва Катрин, обръща очи към тавана и кисело се усмихва на Хайк. Това е моята Катрин, мисли си той, все още не е загубила чувството си за хумор.

— Това е всичко, свободен си — отбелязва Сиймор и махва с ръка към Хайк, но точно тогава Катрин простенва, тихо, като животно, и водите й рукват с плисък.

Сиймор скача на крака и размахва ръце с отвратено изражение на лицето.

— Ще доведа акушерката — казва Хайк и вътрешно се присмива на паникьосания Сиймор, известен с храбростта си. Водите капят — кап, кап — на пода.

— Не, не — гласът му звучи почти като писък. — Аз ще отида. Ти остани с нея, Хайк. — И се втурва навън.

Когато вратата хлопва зад гърба му, и двамата избухват в смях, Хайк измърморва: „Мъже!“ и се залавя да оправи възглавниците, за да й бъде удобно.

— Хайк — прошепва тя. — Страхувам се от това раждане. Вече не съм толкова млада…

Той поставя пръст на устните й.

— Шшш, много жени раждат нормално на твоята възраст. На трийсет и шест не си чак толкова стара, Кит, освен това ти си силна. Отпусни се и просто остави раждането да се случи.

В стаята нахълтва Лизи Търуит заедно с малка армия придворни дами, в това число акушерката, всички нахлузили престилки и въоръжени с кърпи, чаршафи и легени с вода.

— Ако обичате, докторе, никакви мъже тук засега.

Преди да излезе, той целува Катрин по косата и вдъхва аромата й на сушени теменужки.

Младата Джейн Грей стои отвън пред вратата с тревожно изражение на лицето. Твърде малка е да присъства на раждане. Той я отвежда на пейката до прозореца и двамата разговарят известно време, заслушани в ритмичното потракване от стъпките на Сиймор, който кръстосва каменните плочи на коридора под тях. Стенанията от спалнята стават все по-чести и все по-мъчителни и всеки път Джейн безмълвно потръпва.

— Ти харесваш кралицата, нали? — пита той.

— О, да, с времето я обикнах от сърце.

— Аз също, Джейн, аз също. Тя е едно от онези редки същества, които просто не можеш да не обичаш.

— Доктор Хайк — казва тя и го поглежда с кръглите си светли очи, — вярвате ли в новата карта на вселената?

— Вярвам — отвръща той и си мисли колко по-голяма изглежда Джейн за своите десет години.

— Ами… аз виждам кралицата като слънцето, около което всички ние обикаляме в орбита.

— Не бих могъл да го кажа по-добре — отбелязва той.

Скоро след това я отпраща, макар че тя не желае да тръгва, ала Катрин вече звучи като ранено животно и той не иска момичето да се плаши. Самият той не може да направи нищо, но не може и да си тръгне, затова просто стои и чака търпеливо. Нощта минава, настъпва утрото. Всеки път, когато някой излезе от стаята, за да вземе чисти чаршафи или да смени водата, или да донесе храна и напитки за дамите, той се сепва и се надига в очакване, ала всеки път му отвръщат с мълчаливо поклащане на глава. Горкичката Кит, мъчи се твърде дълго. И той продължава да чака, чувства се безсилен и страда, че въпреки всичките си лекарски знания няма как да й помогне. Минава още един ден, мъчително бавно. Горещо и задушно е, като пред буря. Настъпва нощта и той осъзнава, че не е ял нищо, но не е гладен. Минутите се точат мъчително бавно. Виковете на Катрин го пронизват. За пръв път си задава въпроса дали ще оцелее.

На зазоряване, когато отвън започват да се носят песните на най-ранобудните птици, Лизи Търуит внезапно се появява на вратата — измъчена, но усмихната.

— Докторе, кралицата роди момиче. Ще доведа лорд адмирала.

И в този момент, когато сълзите напират в очите му, Хайк осъзнава колко огромна е била тревогата му за скъпата на сърцето му приятелка.

Катрин има дъщеря.

Хайк се заслушва в тропота от забързаните стъпки на Сиймор, който се качва по дървените стълби, прекосява галерията и изниква зад ъгъла, кипнал от гняв. Избутва Хайк настрана, за да влезе в спалнята, и казва:

— Семейни работи, Хайк, няма нужда от теб.

Хората се движат из стаята като сенки. Носи се шепот, чуват се стъпки и тихо бълбукане. Някой поднася нещо към устните й. Хладната течност се плъзва надолу по гърлото й. Разсъдъкът на Катрин блуждае като в мъгла. Усеща как се носи и залита по ръба на съзнанието си. Топло й е, изгаря, страхува се, че вече е в пламъците на ада, но после си спомня за тежката лятна жега.

— Къде е Хайк? — прошепва. — Искам да видя моя лекар. — Не успява да се съсредоточи върху нищо, мислите й изпадат от съзнанието й като листенца от мъртва роза. Отмята завивките от тялото си. В стаята е горещо като в пещ. — Отворете прозорец — добавя с дрезгав глас, но не е съвсем сигурна дали от устата й излиза някакъв звук.