Елизабет Фриментъл - Последната кралица

Сортират по двойки ръкавици, обшити със скъпоценни камъни, и една остава без другарче.

— Къде отиват всички тези самотни ръкавици? — смее се Катрин и прибира останалите в кутия. После се обляга назад, вдига ръце към корема си и казва: — Дот, искам да усетиш това. — Хваща ръцете на Дот, полага ги върху заобления си корем и тя усеща раздвижване под пръстите си, сякаш там плува риба.

— О! — ахва тя и си мисли за собствената си малка рибка, която се извива вътре в нея, цял един нов живот, който ще бъде изживян по един или друг начин. — Това момченце е много пъргаво. — Винаги говорят за него като за момче, дори не си представят, че може да не е.

— Трябва да мисля за това мъниче, Дот — казва Катрин. — Той ме прави по-щастлива, отколкото някога съм вярвала, че бих могла да бъда, и макар че губя теб, имам много истински приятели около себе си. Освен това получих писмо от Мери. — Тя вади сгънат лист хартия от кесията си, отваря го и го размахва, сякаш за да докаже, че съществува. — Сдобрени сме. Това малко човече — тя потупва корема си — е причината да съживим приятелството си. Той вече върши добрини за всички ни още преди да се е родил. Истински дар божи.

Дот и Катрин продължават да сгъват фино бельо в мълчание, сортират кое ще остане и кое ще замине.

— Чудя се как ще живея без вашата мъдрост. — Дот усеща болезнено пробождане дълбоко в себе си, сякаш й вадят зъб, което отбелязва началото на тяхната раздяла.

— Мъдрост, пфу! — киска се Катрин, но Дот не е сигурна какво има предвид с това, дали че мъдростта не е чак такава добродетел, или че тя не е толкова мъдра, колкото Дот си мисли. — Ето — продължава Катрин, взема една златна гривна с гранати и я нахлузва на китката на Дот. — Вземи това за късмет с бебето ти.

Дот се усмихва и вдига ръка да й се наслади.

— Благодаря. И не само за това, благодаря ви за всичко.

— Няма нужда от благодарности — рязко отвръща Катрин, изглежда смутена и Дот се чуди дали и нея я боли от раздялата им. — Липсва ми медальонът на майка ми, Дот. Чудя се дали тази жена изобщо ще ми го върне някога.

Дот върти гривната на китката си, замислена за бъдещето си. Малката Мин и семейството й вече са настанени в Куумб Ботъм и Дот се чуди какво ли ще е усещането да живее със сестра си. Почти нищо не знае за нея, малката Мин бе едва на четири, когато Дот напусна Станстед Абътс. Мисли си за живота, който добива форма в утробата й, и за скъпия Уилям, за плахата му усмивка и доброто му сърце, и си представя общото им бъдеще, разстлано пред тях като градина, готова да разцъфне, във всяка леха различни растения, тук лавандула, там рози, латинки и ружи, и всички билки, които ще превърне в лекарства, така както й е показала кралицата, за да се грижи за семейството си. В далечината, неясно и безформено, тъй като тя не знае всъщност как изглежда, е морето. Уилям казва, че човек може да види морето от градината на Куумб Ботъм.

— Предполагам, че с течение на времето — обажда се Катрин — ще успея да простя на Елизабет.

— Но как ще й простите? — пита Дот. Не може да си представи, че това е възможно, и вдига поглед към Катрин в очакване на отговор.

— Елизабет не е виновна, че Сиймор е такъв. Той винаги си е бил такъв. — Тя поглежда Дот право в очите. — Аз съм тази, която не го е забелязала.

— Но… — започва Дот. Кралицата вдига длан да я прекъсне и продължава:

— Елизабет е… — Тя въздъхва. — Тя е само на четиринайсет. — Протяга ръце да разкопчае огърлицата си, красив наниз маргаритки от злато, емайлирани в жълто и бяло. Дот й подава ковчежето и Катрин прибира накита в едно от копринените джобчета. — Елизабет страда повече от мен заради онова, което е направила. По-лесно е да си предаден, отколкото предател, Дот.

Но Дот не може да й прости. Ужасена е от случилото се в онази спалня. Чувства се така, сякаш са измамили самата нея. Подозирала е, че може да има нещо, но не и това ; някоя и друга прегръдка може би, но никога не е допускала, че ще легнат голи в леглото. Носеха се какви ли не слухове и тя толкова често бе говорила за това на Уилям, че на него му дойде до гуша и я помоли да не се намесва, каза й, че намесата в такива истории никога не е довела до нищо добро. Ала Дот не можа да се стърпи, за нея бе важна собствената й вярност към Катрин. Но ако трябва да е откровена, направи го и заради омразата си към Елизабет. Само че накрая наранената бе Катрин. Дали щеше да е по-добре, ако Катрин никога не бе узнала за това?

На Дот й се иска да умее да прощава като Катрин, вместо да таи обида. Но тя все още обвинява Елизабет за страданията на Мег, смята я за много по-виновна от Мъргатройд. Как би могла да го обясни? Мег би казала, че Бог изпитва вярата й като на Йов, но Дот не смята така. Тя никога не е разбирала историята за Йов. Елизабет е пълна загадка. В деня преди заминаването й Дот бе чула разговора й с Джейн Грей във високата трева в дъното на овощната градина. Това й припомни за времето, когато двете с Мег се криеха в овощната градина на Уайтхол и си споделяха тайни.