Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Това е Елизабет, болна е… — ахва Катрин и главата й се изпълва с мисли за потната треска и за историите около нея, колко бързо убивала, спомня си за всички познати хора, отишли си от тази болест. Едва тогава осъзнава, че Елизабет, която шава в леглото, не е сама, че там има и друг крак, по-тъмен, по-голям, отчасти покрит със завивката.

Съзнанието й притихва, за да осмисли видяното; мисли единствено за завивката, че лично тя е бродирала ружите върху нея през едно далечно лято в Хамптън Корт. Тя познава този крак отблизо, знае всяка негова бенка, всеки контур, белега от турска сабя, малката вдлъбнатина на пищяла от падане върху каменно стъпало. Някой отмята завесите. Сигурно е Дот. Но Катрин се опитва да запази равновесие и се хваща за рамката на балдахина. Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми… Залива я черна вълна, главата й се замайва, усеща как пада, и после нищо.

Катрин пада. Главата й се удря в пода с ужасяващ звук. Всичко се случва в забавен каданс. Дот коленичи до нея. Изгубила е съзнание, но диша. Сиймор скача от леглото, нещото му виси и се полюшва, грабва възглавница, избутва Дот настрана. Прикляка до Катрин, повдига главата й и подпъхва възглавницата под нея. Гали лицето й, повтаря „любов моя, любов моя“.

Катрин простенва едва чуто.

Дот намокря една кърпа с вода от каната и я слага върху челото й.

— Затвори вратата — сопва се Сиймор на Астли, която стърчи безполезна, вдигнала ръка към устата си.

Така приклекнал на пода, гол и космат, Сиймор прилича на звяр. Дот грабва дрехите на Елизабет и ги хвърля към нея. Елизабет не помръдва. Изглежда ужасена, вдигнала завивката до брадичката си, за да прикрие голотата си. Без да обели и дума, Дот спуска завесите на балдахина.

— Покрий се — казва на Сиймор, без да я е грижа към кого се обръща и с какъв тон. — И се махни оттук, преди да е дошъл някой. Аз ще се погрижа за кралицата.

Сиймор, онемял от срам, прибира нещата си, нахлузва панталона и жакета си, неспособен да погледне в очите нито Дот, нито госпожа Астли, които и бездруго се суетят около Катрин. Накрая се изнизва от стаята като изпъдено куче. Катрин не помръдва, изглежда кротко заспала, но на челото й вече избива злокобна синина. Елизабет се появява облечена, но разчорлена, дръпва завесите настрана, подрежда възглавниците и приглажда завивките — нещо, което може би не е правила през целия си живот.

— Помогни ми — казва Дот. — Трябва да я качим на леглото. — Дот я хваща за раменете, а госпожа Астли — за краката. Не е тежка, дори бременна е лека като перце; двете с лекота я преместват на леглото и я покриват с одеяло. Дот отваря прозорец, за да влезе свеж въздух и да излезе вонята от съешаването. Смърди и на урина, вижда се издайническото мокро петно в камината. Мъжете са като кучетата, пикаят където им скимне. Дот чува суматохата от параклиса — службата е свършила.

— Доведи Хайк — казва на Елизабет. Момичето смръщва вежди и чака Дот да се разкае за тона си, но после поглежда кралицата и тръгва към вратата.

— Чакайте, милейди — казва госпожа Астли и хваща Елизабет за рамото. — Качулката ви. — Тя я слага върху главата на Елизабет, завързва я под брадичката и подпъхва косата й отдолу. — Така е добре, Бес.

Дот седи до Катрин, гали ръката й и шепне:

— Госпожо, събудете се. Добре ли сте?

Клепачите на Катрин започват да трепкат и тя изпуска дълбока въздишка, която сякаш я връща към живот.

— Какво стана? — пита тя и вдига ръка към синината си. — Боли ме тук. — Изглежда объркана за момент, после сбръчква чело и потръпва. — Кажи ми, че не е вярно, Дот. Кажи ми, че съм сънувала — дрезгаво казва тя, сякаш думите дращят на гърлото й.

— Не е сън, госпожо. Ужасно съжалявам, че не е сън.

— О, Дот… — Това е всичко, което Катрин успява да каже. Раменете й се отпускат и тя отново затваря очи. Изглежда като увехнало цвете.

Влиза Хайк, а с него и Сиймор.

— Какво стана? — пита Хайк.

— Казах ти — отвръща Сиймор. — Припадна и си удари главата на пода.

Хайк вижда синината и започва да цъка неодобрително. Поглежда към Дот за потвърждение. Тя кимва.

— Добре — казва. — Освободете ми малко място. — Дот отстъпва встрани. — Колко време беше в безсъзнание?

— Не повече от десет минути — отвръща тя. — Тъкмо дойде на себе си.

— Кит — тихо казва той. — Кажи ми как се чувстваш.

— Нищо ми няма — отвръща тя. — Малка цицина. Но бебето… Как е бебето ми?

Докторът моли Сиймор да излезе от благоприличие, докато я прегледа, но Сиймор се сопва грубо: