Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Майка ми… майка ми беше… — Елизабет започва да казва нещо, но после се отказва. — Не я познавах.

— Аз също. — Но Катрин е чувала достатъчно за Ан Болейн. — Знам само онова, което хората говорят за нея, Елизабет, така са я запомнили. Ти не искаш да бъдеш запомнена с това, защото то ще остане като петно върху теб, което никога няма да бъде изтрито.

— Единственото ми желание е да не беше се случвало. Разруших любовта, която ми дадохте… — Очите й са изгубили обичайния си блясък и преливат от разкаяние.

— Отпращам те за твое добро, не за мое. Хайде, ела. — Тя протяга ръка към момичето. — Целуни ме, защото няма да се видим повече до заминаването ти.

Елизабет я целува по бузата и Катрин неволно се сеща за Юда. На тръгване я изпраща с думите:

— Внимавай за кого ще се омъжиш, Елизабет, веднъж щом сложиш пръстена на ръката си, губиш всичко, а ти си момиче, което обича да държи юздите.

Когато вратата се затваря, очите на Катрин плувват в сълзи и тя се чуди дали през цялото време не е имала погрешно мнение за това момиче. Винаги я е смятала за неразбрана. Сестра Ан не я харесва, Дот също. Може би Катрин просто е била пленена от чара й, също като Мег. В момента не може да мисли ясно за това — нуждае се от още време.

Елизабет заминава утре. Прав й път. Дот няма търпение да й види гърба.

Катрин се държи така, сякаш нищо не се е случило. Но Дот забелязва промяната у нея, усеща онази крехкост под външната обвивка, която е виждала и друг път. Катрин често говори за бебето си; тогава видимо омеква. Дот си е мечтала да бъде бавачка на детето, но това няма да се случи, защото самата тя също е бременна. Не каза на никого, докато не започна да й личи, сподели единствено с Уилям и той оглупя от радост. Пет месеца си мълча, но вече е невъзможно да го скрие.

— Трябва да си отидеш и да си създадеш собствено домакинство. Имаш бебе в корема си, за което да мислиш, както и за съпруга си — бе казала Катрин. Тя вече планира преместването в замъка Съдли, където ще се роди нейното бебе.

Дот се разстрои дълбоко от предложението да напусне, първоначално отказа, ала Катрин бе твърда, а Дот я познава достатъчно добре и знае, че когато си науми нещо, няма смисъл да се опитва да я разубеждава. Но от идеята да я остави сама с този мъж й призлява. Мисли си колко е вярно онова, че нещата често се случват по най-неочаквания начин, както бе казала Катрин преди сватбата си с краля.

И двете се бяха омъжили по любов. Глупаво решение всъщност, и по правило сега и двете трябваше да съжаляват за това. Но Дот е по-щастлива от всякога. Спомня си как непрекъснато е повтаряла името му и го е добавяла към своето — Дороти Савидж. Никога не го е смятала за нещо повече от измислена история за бъдещето си и никога не е вярвала, че би могло да се случи наистина. Но то се случи; тя е Дороти Савидж. Само мисълта за него я кара да тръпне от желание, дори и сега, след повече от година брак.

Получила е своя щастлив край. Как би могла да предположи, след като толкова дълго бе смятала Уилям за непрокопсаник, че той ще се окаже най-милото и най-прекрасно същество, което някога се е раждало на тази земя. И точно Сиймор се оказа лошият жребий.

И така, всеки продължава по пътя си, Катрин и нейното домакинство към Съдли, Дот към Куумб Ботъм, нейното имение в Девън — не е за вярване, нейно собствено имение — Елизабет вече е в Чешънт при лейди Дени, която, по всеобщо мнение, е много строга. След толкова години опаковане и разопаковане, това се очертава да е последното. Боли я от мисълта за раздялата.

— С мъжете няма как да се предвиди кой е гнила ябълка — казва Катрин. — А може и да не е така. Може би желанието ни замъглява разума. Както и да е, Дот, щастлива съм, че ти си имаш своя Уилям Савидж.

— Ами вие? — пита Дот.

— Едно нещо съм научила, Дот, и то е, че човек никога не знае какво му е подготвила съдбата.

Имало е времена, когато по-скоро би казала „Човек никога не знае какви са Божиите намерения“. Променила се е. Но те всички са се променили. Дот се сеща за посещението при майка си, спомня си усещането си като момиче, че вече не принадлежи към това семейство, последвалата промяна в живота й и как ги е зарязала, без дори да го съзнава. Чудила се кое я е променило най-много — дали умението да чете, или седмиците в Нюгейт, или цялото онова време, прекарано в кралските дворци, и всичко онова, което е успяла да види. Понякога си спомня как си е представяла в детството си краля и двора му като Камелот, и как сега, когато вече е видяла всичко с очите си, то няма абсолютно нищо общо с фантазиите й. Камелот е просто място в нейното въображение, а кралският двор може и да е красив отвън, но вътре е грозен като грях. Един ден, след стотици години, хората ще разказват истории за двора на крал Хенри и цялата му романтика — Крал Хенри Осми и неговите Шест Съпруги. Но ще разказват ли и как ги е изпълвал с ужас, чуди се тя, или ще го помнят само като златна епоха.