Елизабет Фриментъл - Последната кралица

На възглавницата до нея има вдлъбнатина от главата на Том. Беше се върнала от двореца напълно изтощена, едва успяваше да държи очите си отворени в баржата, после си легнаха заедно. Томас беше ядосан на брат си и говореше само за това, но тя просто остави думите му да галят ухото й и потъна в сън. Тези неща вече не я интересуваха — нито бижутата, нито глупостите за това кой след кого трябва да застане, дали Томас има място в Съвета… той не спираше да говори. Единственото, което я интересува, е детето, което като по чудо се оформя в утробата й.

Мисли си за лицето на Томас, когато му каза, за широката усмивка, която озари лицето му, сякаш това се случваше за пръв път и той беше първият мъж на света, създал дете.

Тя се шегуваше с него, наричаше го „Адам“ и усещаше как цялото му внимание отново се връща към нея. Почти чуваше плановете, които съзнанието му кроеше, изграждайки цели династии върху главицата на малкото семенце, което растеше в нея.

— Ще родиш в Съдли — бе казал. — Защото това момче трябва да започне живота си в собствен замък. Ще подготвя имението. Ще го направя подходящо за кралица, защото моето дете ще бъде син на кралица.

Изпитва непреодолимо усещане за плодовитост, чувства се повече жена от всякога, а желанието й за съпружеска ласка нараства ежедневно, докато бебето й невидимо расте дълбоко в утробата й. Ала Томас, при цялото си обожание към нея, отказва да я докосне от страх да не я повреди. Понякога Катрин полудява от желание, но той склонява единствено да я вземе в прегръдките си, да я гали по косата и нежно да й шепне, че настоява да задоволи всяка нейна прищявка. Никога не се е чувствала толкова обожавана и същевременно толкова неудовлетворена.

Тихо почукване на вратата я измъква от мислите й.

— Влез — казва тя и на прага се появява Дот. Шапчицата й е наобратно, с опакото навън. Катрин разбира, че нещо не е наред, лицето на Дот е пламнало, очите й се стрелкат неспокойно във всички посоки. Дот рядко излиза от равновесие — дори когато пометна първото си бебе, успя да запази самообладание. „Тези неща са съвсем нормални — бе казала. — Ще има и други. Аз съм само на двайсет и три, в крайна сметка.“ — Какво има, Дот? — пита Катрин. — Нещо е станало. — Тя потупва леглото до себе си, ала Дот не сяда, стърчи като тъмен силует на фона на ярката следобедна светлина от западния прозорец зад нея и кърши ръце. Раздвижва устни да каже нещо, но от устата й не излиза и звук. — Дот, какво има, да не би нещо да се е случило с Уилям?

Тя най-сетне успява да намери гласа си.

— Няма начин да ви го кажа, госпожо. Но ще ви покажа.

Тя се надига и застива неподвижна за момент, усетила прилив на кръв към главата си.

Лицето на Дот е толкова мрачно, че Катрин започва да се чуди какво може да е станало. Вътрешностите й се стягат от хватката на страха.

— Трябва да се подготвите за това, госпожо.

Катрин я следва по дългия коридор, сетне през галерията и нагоре по единственото стълбище към западното крило на къщата, където са покоите на придворните дами. Чуди се къде са всички, после си спомня, че е време за молитва и сигурно всички са в параклиса. И точно тогава, като потвърждение, чува далечен звук — високите тонове на псалм, който си проправя път до слуха й; Господ е пастир мой, няма да остана в нужда, Той ме настанява … Към тях се втурва онази жена Астли. Защо не е на молитва? Нещо не е наред. Някой е болен… Тя застава между Дот и вратата.

— Не мисля… — просъсква Астли.

— Пуснете ни да минем, ако обичате, госпожо Астли — прошепва Дот, но жената държи здраво резето, макар да не може да обясни защо. Отваря и затваря уста като риба, неспособна да обели и думичка. Води ме по прави пътеки заради името Си.

— Отдръпни се — казва най-сетне Катрин. И тя шепне, макар да не знае защо, объркана е от всичко това и вече губи търпение.

Но Астли, която все още стиска резето с една ръка, вече е хванала ръкава на Катрин с другата и се опитва да я избута от вратата. Да, и в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от злото…

Катрин издърпва ръката си, а Астли, явно осъзнала какво е направила, пада на колене и казва:

— Простете ми, госпожо, моля ви, простете ми.

— За бога — отсича Катрин. — Изправи се.

Вратата бавно се отваря и разкрива голямо легло с балдахин, с отчасти спуснати завеси и разтурени завивки. Между чаршафите се подава дълъг бял крак, а върху него гола ръка, с дланта нагоре и сива вена, проточена по цялата й дължина. Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават… Кожата изглежда влажна, а в стаята се носи миризма на гореща пот, ужасно позната.