Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Целуни го — шегува се Хайк. — Може да се превърне в красив принц.

— Аз вече си имам красив принц — смее се тя и освобождава малкото същество, пуска го на земята и то тръгва с подскоци към водата.

Хайк вижда колко е влюбена. Иска му се да не е, защото малко по малко я губи. Освен това Сиймор не й позволява да се усамотява с други мъже, дори и с него, и се налага да се виждат тайно в редките моменти, когато съпругът й е в двореца.

— Не се ли дразниш, че не ти позволява да оставаш насаме с мъж? — пита я.

— Да се дразня от ревността му? Ни най-малко.

— Аз не бих го понесъл.

— Наистина ли не разбираш? — пита тя без капка ирония. — Това е доказателство за любовта му.

— Но точно аз не съм никаква заплаха.

Двамата избухват в смях.

— Той няма усет за такива неща — казва тя и това е нов повод за смях помежду им. — Изобщо не може да си представи как е възможно някой мъж, който и да е, да не желае онова, което му се полага.

Ето го отново нейния безпощаден хумор. Приятно е да вижда Катрин толкова безгрижна, толкова истинска, въпреки новия си съпруг. Хайк си дава сметка, че мъничко го мрази; дава си сметка, че това пък е плод на собствената му ревност. Познава този тип мъже, мъже като Сиймор, чиято единствена цел е не да обичат, а да бъдат обичани, и то обичани най-много от всички.

— Тук ти харесва, нали? — пита той.

— Да, Хайк. Оказва се, че съм щастлива далеч от двореца и всичките му… — Няма нужда да довършва изречението си; и двамата знаят какво има предвид.

— Книгата ти обикаля двореца. Трябва да се гордееш с това. Вече няма свободни копия, а всеки иска да я притежава.

Катрин се навежда да вземе пръчка от земята и я хвърля далеч пред Риг.

— Значи трябва да помоля издателя да отпечата още.

Хайк забелязва явна липса на интерес у нея, сякаш онзи огън, разпалвал някога интелекта й с такава сила, е угаснал. Продължават разходката си в мълчание. Хайк стрива стрък розмарин между пръстите си и вдишва упойващия му аромат. Чуди се дали Катрин си позволява да мисли за смъртта на стария крал, за онова, което в отчаянието си бе помолила Хайк да стори, дали тежи на съвестта й. Не смее да я попита. То е погребано, то е нещо мрачно, което ги свързва, но не може да бъде облечено в думи.

Сиймор не може да се намеси в тази тяхна тайна. Дъждът се усилва, капките трополят по листата над тях.

— Радвам се, че си тук, Хайк — казва тя неочаквано и го придърпва на сухо в една градинска беседка, където има каменна пейка. Влагата носи нови миризми, на пръст и трева. — Кажи ми — добавя, — как е Юдъл? Съчинява ли чудно хубави музикални драми за новия крал?

Известно време говорят за Юдъл и нарастващата му популярност, ала Хайк усеща, че тя премълчава нещо. Студената влага от камъка се просмуква през панталона му. Катрин продължава да бъбри и сякаш не забелязва. Отдала се е на спомените си за пиесата на Юдъл „Ройстър-Дойстър“, смее се, „каква дързост“, казва. Но той помни колко неловко се бе почувствала в деня, когато й представиха пиесата в двореца.

— Има нещо — казва тя с внезапна сериозност. — Ако нямаш нищо против да влезеш в ролята си на лекар. — Изглежда леко смутена и той стиска ръката й за кураж.

— Какво има, Кит?

— Женски работи всъщност, но исках да те питам за промяната… — Тя се колебае как да продължи. — О, ще говоря направо, все едно си жена, Хайк; не знам защо се срамувам толкова. Просто… месечният ми цикъл спря, вече три месеца, и си мисля, че за мен може би всичко е приключило. Как да разбера дали промяната е започнала?

И тогава всичко му става ясно — свежият й вид, руменината й.

— Кит, ти си бременна, готов съм да заложа и последното си пени на това — възкликва той и сграбчва ръцете й.

— Но… — От очите й бликват сълзи. — Аз мислех, че за мен вече всичко е свършило. — Тя избърсва бузите си с опакото на ръката. — Ще имам бебе, дори не съм посмяла да си го помисля. Аз… о, Хайк, не знам какво да кажа. — Тя вече се смее и хлипа едновременно. — А сега се сещам, като го каза, че напоследък наистина ми се гади. Реших, че съм яла развалени стриди.

Щастието й го трогва, но усеща, че сега тя още повече му се изплъзва. Пропъжда тази мисъл и мълком се укорява за собствения си егоизъм и желанието да я има само за себе си.

— Ще имам дете, не мога да повярвам, Хайк. Чакай само да кажа на Томас… той ще полудее от радост.

Катрин лежи простряна на леглото си; бе задрямала и сънува Хенри — сънува, че все още е омъжена за него. Събуди се рязко, объркана и изпълнена с онзи познат, всепроникващ страх, и едва няколко мига по-късно осъзна, с въздишка на облекчение, къде се намира. Лежи неподвижно и усеща съвсем ясно помръдването на бебето си, едва доловимо, като пулсиране, като пърхане на пеперуда, и я изпълва огромна радост, сякаш светът най-сетне е добил смисъл за нея.