Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Тя е моя съпруга. Няма нещо, което да не съм виждал.

Хайк спуска завесите около леглото, чува се как й задава въпроси с приглушен глас:

— Някакви спазми, проблеми със зрението? — Накрая казва: — Няма никакви трайни поражения, както изглежда, едно падане не е достатъчно да изгубиш това бебе. — Той разтваря завесите и се обръща към Сиймор: — Някой трябва да остане до нея през нощта, за да сме сигурни, че всичко е наред.

— Аз ще… — започва Сиймор.

Но Катрин го прекъсва.

— Бих искала Дот да остане с мен. Имаш ли нещо против, Дот?

— Да, да, разбира се — пелтечи Сиймор. — Това е женска работа.

Накрая, след като влага особено старание да опипа челото на съпругата си, да я погали по косата и да оправи възглавниците й, Сиймор излиза, а с него и госпожа Астли, както и Елизабет, която през цялото време стои до вратата като пън и не знае какво да прави. При кралицата остават само Хайк и Дот.

Дот подрежда на купчинка разхвърляните бижута на Елизабет — шепа пръстени, огърлица, две гривни, а до тях, отворена с гръбчето нагоре, е новата книга на Катрин. Тази гледка отново разпалва гнева й към момичето.

Катрин хваща облечената в ръкавица длан на Хайк и казва:

— Била съм такава глупачка. Трябваше да те послушам, Хайк. Ти беше прав, съпругът ми не е такъв, какъвто изглежда.

— Всички имаме право да грешим — отвръща той и вдига ръката й към устните си. После прошепва нещо на ухото й. Изглеждат като влюбени; колко жалко, мисли си Дот, че Хайк е един от онези. Знае го, защото го е виждала да се прегръща с онзи драматург зад арената за борби в Уайтхол.

— Как да постъпя? — въздъхва Катрин.

Дот не успява да сдържи езика си зад зъбите.

— Трябва да отпратите момичето, за ваше добро и за нейно — казва. И двамата се обръщат към нея, изненадани от гнева в гласа й.

— Тя е права, Катрин. Момичето трябва да се махне, за да спаси своята репутация, ако не друго. Колкото до съпруга ти… — Той оставя думите си недоизказани, но истината в мълчанието му увисва в стаята с цялата си тежест: няма какво да направи за съпруга си.

Елизабет стои пред нея с наведена глава като малко момиченце; от предишната й самоувереност не е останала и следа.

— Седни. — Катрин потупва мястото до себе си. Очи в очи с момичето си дава сметка, че не може да я мрази; Сиймор е този, който трябва да понесе вината за това. Ала въпреки това й е трудно да прости. Елизабет сяда, неспособна да я погледне в очите, и смутено мачка обшития с перли подгъв на робата си.

— Майко, не знам… — започва едва чуто тя, но Катрин я прекъсва, все още не е готова да говори за прошка.

— Уредих преместването ти в дома на лорд Дени в Чешънт. Лейди Дени е сестра на госпожа Астли, но ти го знаеш, предполагам.

Елизабет кимва.

— Ще направя каквото ми кажете. — Тя внезапно пада на колене и заравя глава в скута на Катрин. — Не мога да ви опиша колко се мразя за онова, което ви причиних, майко. — Гласът й едва се чува.

— Изправи се — казва Катрин. — Престани да се криеш. Стореното е сторено. Трябва да го приемеш. — Изненадана е от собствения си гняв, смятала е, че ще съумее да го прикрие.

Елизабет вдига глава.

— Ще направя всичко, за да го поправя.

— Онова, което трябва да направиш, Елизабет, е да се вслушаш в съвета ми. Отдавна съм на тази земя и съм научила някои неща. Ще съм доволна, ако успееш да ги научиш и ти, преди да си се провалила.

— Ще го направя, обещавам.

— Трябва да разбереш, Елизабет, че страстта е краткотрайна. И е маловажна част в общата схема на нещата. Ти си прекалено зависима от своите страсти. Трябва да ги обуздаеш.

Елизабет кима, а Катрин едва разпознава това покорно момиче.

— Ти имаш променлив характер и трябва да намериш начин да го обуздаеш — да намериш някакво постоянство в живота си, това ще ти бъде полезно. — Залива я тъга. Семейството й се разпада, ала гневът й кипи отвътре и тя полага огромно усилие да го потисне. — Това, което се случи… това… нещо. — Не знае как да го облече в думи, не съумява да го нарече с истинското му име: измяна. — Има житейски събития, от които можем да научим най-важните си уроци, и понякога точно от тези събития се срамуваме най-много. Този момент може да е повратната ти точка, Елизабет. Може да е твоето начало… помисли върху това. — Елизабет изглежда смирена и разкаяна и Катрин е доволна, че не лее крокодилски сълзи и не моли за прошка, и не се опитва да оправдае поведението си. — Едва ли искаш хората да те наричат дъщеря на майка си. Тогава с теб ще е свършено.