Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Не мисля. — Докато го казва, посяга с ръка към майчиния кръст на шията си и напипва празното място на централната перла и нащърбените краища на счупената брънка.

Как се е озовала в този мъж? Катрин недоумява, сякаш той е направил някакъв фокус, като този с медната монета, която Уил Самърс измъкна иззад ухото на Мег. Взира се втренчено в перлата известно време, ядосана е на Сиймор, все едно я е изтръгнал от шията й нарочно.

— Как е попаднала у вас? — Тонът й е рязък и гневен, дразни се на себе си, че се разкрива толкова много. Очите му продължават да я пронизват. Дъхът му кънти в тишината.

— Видях я как падна от медальона ви в дългата галерия и се опитах да привлека вниманието ви. А после отново в покоите на лейди Мери, но кралят… — Той млъква.

— Кралят — повтаря тя. Съвсем е забравила за краля.

— Така се радвам, че ви открих, преди да заминете. — Лицето му се разтяга в широка съблазнителна усмивка, която разкрива остри кучешки зъби. В ъгълчетата на очите му се появяват ситни бръчици и те вече не изглеждат коварни, а ярки и пленителни.

Тя не отвръща на усмивката му, ала не посяга и към перлата, която все още седи в дланта му и чака да я вземат. Не може да се отърси от усещането, че я мамят.

Той сяда на каменната пейка до нея и казва:

— Вземете я.

Ала тя не помръдва.

— Или — добавя той — по-добре ми дайте колието си, а моят бижутер ще го поправи.

Катрин го поглежда, иска й се да му намери недостатък. Всичко приляга съвършено на мястото си — безупречното жабо на копринената му риза, грижливо подстриганата брада, здраво закрепената над едното ухо шапка и това проклето перо, толкова ефектно. Аленият сатен на цепките в жакета му напомня окървавени усти. Иска й се да протегне ръка и малко да го поразроши. Снегът е поръсил кадифените му рамене, а върхът на носа му червенее. Тя се усмихва, разкопчава колието и му го подава, изненадана от себе си. Не е имала такова намерение, но нещо в откритата усмивка на този мъж и закачливия червен връх на носа му я кара да смята — въпреки всичко, — че го е подценила.

Той взема колието, за миг го допира до устните си, а после го прибира някъде под връхната си дреха. Катрин се размеква вътрешно, сякаш нейната шия е целунал, а не медальона.

— Пазете го. Беше на майка ми и ми е много скъп. — Тя успява да се стегне и да овладее гласа си.

— Ще го пазя, милейди, уверявам ви — отвръща той и след кратка пауза добавя: — Искрено съжалявам за смъртта на съпруга ви. Уил ми каза, че много е страдал.

Не й харесва идеята, че брат й обсъжда нея или съпруга й с този мъж, чуди се какво друго може да е казал.

— Наистина страда много — отвръща.

— Сигурно е било непоносимо за вас.

— Да. — Тя все още го гледа и й се струва, че на лицето му е изписана искрена загриженост. Една къдрица се е измъкнала над извивката на ухото му и тя едва устоява на изкушението да протегне ръка и да я приглади назад.

— Бил е късметлия да има жена като вас, която да се грижи за него.

— Смятате го за късметлия? — отсича тя. — Не сте прав. Не е късмет да те повали такава болест. — Гласът й звучи остро, но то е по-силно от нея.

— Не го казах… — смирено започва той.

— Знам, че не го казахте с лоши намерения — прекъсва го тя щом вижда Мери да слиза по стълбите. — Мег се върна, време е да тръгваме. — Тя се изправя и забелязва Рейф, който чака отвън с конете. Мег тръгва право към него и Катрин се чуди дали не избягва Сиймор след всички онези приказки за сватосване.

— Перлата — казва Сиймор.

Тя смутено разтваря дланта си и открива перлата, сгушена там. Отново се чувства измамена.

— О, да, перлата. — И му я подава.

— Знаете ли как се създава една перла? — пита той.

— Знам, разбира се — озъбва се тя, внезапно ядосана на себе си, че омеква пред този мъж и се поддава на сладките му банални приказки, представя си как всички онези хихикащи девойки се хващат за всяка негова дума, докато им описва образуването на една перла, как разтяга и обръща метафората, и така неусетно се озовават в леглото му, готови да му покажат собствените си стриди. — А вие сте песъчинка в мидата ми — ядно изрича тя и се обръща да тръгне.

Ала Сиймор няма да се остави да го отхвърлят така лесно — хваща ръката й, полага отгоре й една мокра целувка и казва:

— Но може би с времето ще се превърне в перла. — После изкачва стълбите по две наведнъж, а наметалото му се полюшва от широките му рамене.

Катрин избърсва опакото на ръката си в роклята с леко пухтене и издишва облак пара, който изглежда като пушек. Ще й се да му бе казала ясно, че ако търси флирт с вдовица, тя няма да е тази вдовица дори за хиляда златни монети. Връхлита я усещане за самота, чувства се незакотвена без съпруга си, липсва й отчаяно, иска й се да отиде при него.