Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Книга, чичо Уил ми я даде. Le Morte d‘Arthur — казва Мег и рязко връща Дот в настоящето.

— Това не е английски — казва Дот. — Какъв е този език?

— Заглавието е на френски, Дот — отвръща Мег, — но останалото е на английски.

— Ще я прочетем ли? — пита Дот, но всъщност има предвид Мег да чете, а тя да слуша. Прокарва пръсти по релефните букви на заглавието и шепне Le Morte d‘Arthur , опитвайки се да нагоди езика си към странните звуци, ще й се да разбере как тези линии и завъртулки се превръщат в думи, всичко изглежда загадъчно като алхимия.

— О, хайде да четем — отвръща Мег с видимо приповдигнато настроение, слава богу, а Дот внезапно осъзнава, че на нея, обикновената Дороти Фаунтин, дъщеря на майстор на сламени покриви от Станстед Абътс, й чете рицарски романси не кой да е, а дъщерята на велик лорд. Ето до каква степен се е променила.

Дот събира всички свещи, които успява да открие, за да има достатъчно светлина за Мег, и струпва няколко кожи и възглавници до камината, където двете се настаняват удобно с книгата. Дот затваря очи и се потапя в историята, мислено си представя Артур и Ланселот, и безстрашния рицар Гауейн, представя си и себе си като една от прекрасните девици, и за момент забравя едрите си мазолести ръце, и тромавата си походка, и неоспоримия факт, че има черна коса и жълтеникава кожа, които по-скоро й придават вид на циганка, отколкото на някоя от светлокосите и нежни благородни дами в Камелот.

Две от свещите започват да догарят и Дот се изправя да потърси други в кутията.

— Какво най-много искаш на света, Дот? — пита Мег.

— Кажи ти първо — отвръща тя.

— Искам меч като Ескалибур — казва Мег с грейнали очи. — Представи си как никога няма да те е страх от нищо. — Тя замахва с тънката си ръка във въздуха, стиснала въображаема дръжка на меч. — Сега е твой ред, Дот. Какво е твоето желание?

Без дори да се замисля, Дот възкликва:

— Искам съпруг, който може да чете. — После избухва в смях, защото, изречено на глас, звучи толкова глупаво, по-невъзможно дори от вълшебния меч на Мег. Усеща, че е развалила магията на историята, като я е изрекла на глас. Мег не казва нищо, изглежда потънала в собствените си мисли. Дот се навежда да погледне в кутията за свещи.

— Няма повече — казва. — Да сляза ли долу да донеса още?

— Късно е. Трябва да спим — отвръща Мег, протяга се и отнася една от кожите до леглото. Дот издърпва леглото на колелца, грижливо прибрано под балдахина.

— Легни да спиш до мен — казва Мег и потупва мястото до себе си. — Ще ни бъде по-топло.

Дот разтребва покрай камината, разръчква жаравата с ръжена и внимателно поставя отпред предпазната решетка, после се качва на леглото, спуска плътно завесите и местенцето им за спане става още по-уютно. Риг също се опитва да се покатери на леглото, драска с лапи, подскача и обикаля в кръг, докато накрая се свива на кравай и ги разсмива. Дот се пъхва под студените завивки и започва да търка ходилата си напред-назад, за да ги затопли.

— По-зле си и от Риг — казва Мег.

— Някои от нас не разполагат с грейка.

Дот усеща протегнатата към нея ръка на Мег, нежна като перце, и се мести по-близо в голямото студено легло. Мег се вкопчва в нея, сякаш ако я пусне, ще се изгуби безвъзвратно. Нощницата й мирише на пушек от камината и Дот си спомня как е прегръщала малката Мин в тясното им общо легло. Струва й се, че неусетно е заела важно място в нечий живот.

— Ако можехме да променяме формата си като Моргана — шепне Мег, — ти можеше да се превърнеш в мен, Дот, и да се омъжиш за Томас Сиймор. Той щеше да ти чете до безкрай.

— Ами ти? — пита Дот.

— Аз щях да се превърна в теб, разбира се…

— И щеше да почистваш нощните гърнета всяка сутрин — закача я Дот. — А аз какво да правя с изтънчен благородник като този Сиймор? Едва ли ще му хареса как танцувам с тези мои два леви крака. — Двете се смеят и се притискат още по-плътно, за да се стоплят.

— Слава богу, че те има, Дороти Фаунтин — шепне Мег.

Катрин чува тракане на копита в двора. Поглежда през прозореца на спалнята си в очакване да види някой от пажовете на краля. Надявала се е, че отсъствието й от двореца ще я заличи от съзнанието на краля, ала напразно — всеки ден идва пратеник с подарък от него: брошка с два едри диаманта и четири рубина; яка от белка с подходящи дълги ръкавици; връхна пола с втъкани златни нишки; две плешки еленово месо, по-голямата част от което раздаде на бедните в енорията. Малцина са останали в домакинството — братът на Мег и съпругата му, новите лорд и лейди Латимър, вече управляват йоркширските имения и повечето от слугите са с тях — и нямаше да успеят да го изядат, преди да се развали. Това са подаръци от мъж, който иска нещо, ала идеята да стане метреса на краля й се струва непоносима. Освен това в съзнанието й няма място, защото онази част, която не е изпълнена със скръб по покойния й съпруг, е заета от Томас Сиймор. Промъква се в мислите й неканен и тя неволно копнее да види в двора под прозорците паж, облечен в червено-златистата ливрея на семейство Сиймор, дошъл да върне медальона заедно с писмо или някакъв знак от него. Ала всеки ден, неизменно, вижда зелено-бялата ливрея на Тюдорите, с още и още нежелани дарове: източни мазила; изящно бродирана качулка с метални наконечници в краищата на вървите; двойка хрътки; поема на латински; двойка фазани; двойка папагалчета; лютня с италианска инкрустация; пет метра фина пурпурна дамаска; поема на френски; захарна фигура на замък; гривна, инкрустирана с три едри смарагда, шест сапфира и гранат с размер на малко яйце; бъчвичка отлично френско вино; копие от „Утопия“ на Томас Мор, с неговия почерк; дорест скопец… и така до безкрай. Опитвала се е да ги върне, но пажът, който обикновено ги носи, призна с треперещ глас, че кралят ще го накаже, задето не я е убедил да ги задържи. Затова тя ги приема, неохотно, но всеки подарък я кара да се чувства все по-празна, като пясъчен часовник, чийто пясък постепенно изтича.