Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— А що за човек е този Сиймор?

Тя стисва ръката на Дот толкова силно, че кокалчетата й побеляват.

— Напомня ми за… — Дишането й внезапно се учестява, сякаш думата я задушава, а очите й потъмняват. Дот я изправя на крака, пропъжда Риг и я притиска силно до себе си. Мег заравя глава в рамото й.

— Мъргатройд — казва Дот. — Не бива да се страхуваш да го казваш на глас, Мег. Така го изкарваш навън, а по-добре да е навън, отколкото да гноясва вътре.

Мег се чувства толкова крехка в силните ръце на Дот, като вейка. Дот е забелязала колко малко яде, сякаш иска да се стопи от глад и да се върне в детството. Може би точно това е целта й.

Макар да имат само една година разлика във възрастта, Дот се чувства много по-стара, въпреки че Мег е по-умната: четенето, латинския, френския. Тя има учител, блед мъж, облечен в черно, който я учи на всичко това. Главата на Дот прелива от нежелани спомени — как седи в каменния коридор пред бойната кула на Снейп и притиска ушите си с длани, за да не чува пъшкането на Мъргатройд и приглушения плач на Мег. Той бе залостил вратата и Дот не можеше да й помогне. Горкото дете — защото тогава тя бе още дете — лежеше като парцал на пода, когато той приключи с нея. Нищо чудно, че не иска да се омъжи. Това е тайната, която свързва Дот с Мег, и е огромно бреме. Дори лейди Латимър не знае. Мег закле Дот да мълчи, а Дот умее да пази тайна.

— Майка вече подготвя женитбата — продължава Мег и гризе нокътя на палеца си. — Сигурна съм. Говори лично със Сиймор.

— Можеш да я отложиш. Кажи й, че още не си готова.

— Но аз съм на седемнайсет, повечето момичета на моята възраст са омъжени от две години и вече носят втора рожба. — Тя се откъсва от прегръдката на Дот и сяда на голямото легло с балдахин.

— Баща ти почина съвсем скоро — казва Дот. — Сигурна съм, че лейди Латимър няма да те накара да се омъжиш, докато още си в траур.

— Но… — Гласът на Мег заглъхва и тя се отпуска на леглото с въздишка.

На Дот й се ще да й каже, че няма причина да се тревожи, че може да си остане неомъжена, и че тя, Дот, винаги ще бъде до нея. Но не иска да лъже Мег, а и бог знае къде ще я изпратят. Всички слуги се чудят какво ще стане с тях сега, когато лорд Латимър го няма и всичко подлежи на промяна.

— А това какво е? — пита Дот, за да смени темата, и посяга към книгата, която Мег е донесла от кралския двор. Подвързана е със сиво-кафява телешка кожа с вдълбан орнамент бръшлян. Вдига я към носа си и вдишва аромата на кожа. Това е уханието на нейния дом, малката къщичка в Станстед Абътс, където е израсла. Намираше се до работилница за щавене на кожи и този мирис се бе пропил в стените. Спомня си как лятно време, когато разпъваха на слънце ярко боядисаните кожи, миризмата се усещаше най-силно. Приятен аромат, успокояващ. Чуди се какво прави майка й сега. Представя си я как мете снега от верандата, мислено си представя картината: мама с навити ръкави, с метла в сръчните си ръце. Малката й сестричка Мин ръси пясък по пътеката, а брат й Роби, със ситна слама в косата — досущ като баща им, троши леда в бъчвата за вода. Но тя знае, че картината е напълно погрешна, че малката Мин вече не е толкова малка, а мама изглежда изтощена. Сърцето й се свива от носталгията, но всичко това е останало в далечното минало, а тя е променила светогледа си и не може да се върне. Майка й е била дойка на лейди Латимър като бебе и Дот бе изпратена дванайсетгодишна чак в Йоркшир, за да работи за нея в замъка Снейп. Семейство Пар от Рай Хаус осигуряваше работа почти за цялото село Станстед Абътс по времето, когато майката на майка й бе все още жива, или поне така разправяха. Дот напусна селото, когато баща й падна от сламен покрив и си счупи врата. Майка й започна да взема чуждо пране, но парите никога не стигаха дори когато Роби пое работата по покривите. Дот още помни как стомахът й стържеше нощем от глад, когато за вечеря имаха само по половин черпак чорба за момичетата и цял черпак за Роби, за да има сили да се катери по покривите и да разнася огромни бали слама. Всички бяха благодарни, че се намери свободно място за Дот в Снейп, защото това значеше едно гърло по-малко у дома.

На изпроводяк майка й мушна в ръката й сребърно пени за спомен, което все още стои зашито в подгъва на роклята й за късмет, Дот си спомня как се сбогува с най-добрите си приятелки Лети и Бини, които сякаш не съзнаваха, че разстоянието до Йоркшир е почти колкото до луната, защото непрекъснато обсъждаха какво ще правят заедно, когато се върне да им гостува. Тъжна бе и раздялата й с Хари Дент, своенравен младеж, в когото беше влюбена и за когото всички смятаха, че ще се омъжи някой ден. Той каза, че ще я чака вечно. Сега не може да повярва колко бе страдала по Хари Дент, а дори вече не си спомня лицето му. Дот смяташе, че може би никога няма да се върне, ала не го каза, и бездруго всички изглеждаха толкова натъжени от заминаването й. И все пак се върна в Станстед Абътс, по време на пътуването от Снейп до Лондон. Лейди Латимър я освободи за два дни, които да прекара със семейството си. Но Лети се бе споминала от потната треска, а Бини се бе омъжила за фермер от Уеър. Хари Дент забременил момиче, а после офейкал — толкоз за него. Роби пиеше повече от приетото и всички мислеха, че ще падне от някой покрив и ще свърши като баща си, но никой не го изричаше на глас. Всичко беше различно, но най-вече тя самата; чувстваше се неловко в къщата, непрекъснато си удряше главата в гредите. Беше свикнала да живее по друг начин.