Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Махай се от очите ми, идиот. Искаш да ти отрежат крака заради непохватност ли? — изревава кралят и уплашеният слуга се изпарява. Друг веднага заема мястото му и всичко си продължава постарому. Сякаш нищо не се е случило, никой и думичка не обелва за това.

Катрин се оглежда за сестра си и усеща, че атмосферата в залата е променена, вниманието е насочено към нея. Хората й правят път да мине, подхвърлят й комплименти като цветя, но Ан Басет и майка й гледат в друга посока. Сестра Ан е като остров в това лицемерно море.

— Трябва да се махна оттук, Ан — казва тя.

— Лейди Мери се оттегли в покоите си, можеш спокойно да си тръгнеш — отвръща тя. — Освен това — добавя и я смушква с лакът: — Изглежда, че ти не допускаш грешки.

— Сестро, това не е шега. Тази благосклонност си има цена.

— Права си — казва Ан, вече напълно сериозно. И двете си мислят за всички онези нещастни кралици.

— Той просто флиртуваше. Той е крал… има право на това, предполагам… не е сериозно — заеква Катрин. — И все пак, по-добре ще е да стоя далеч от двореца известно време.

Сестра Ан кимва.

— Ще те изпратя.

Навън се смрачава и ситните снежинки изглеждат застинали в светлината на факлите под колонадите. Кишата е почти замръзнала и конярите внимателно пристъпват по коварните камъни. Пристига голяма компания и хората слизат шумно от конете си; важни гости, съдейки по броя пажове и придворни, дошли да ги посрещнат. Катрин забелязва изпъкналите очи и тънката подигравателна усмивка на Ан Станхоуп, познава я от детството си като злобно и надуто момиче, с което понякога са споделяли кралската класна стая преди толкова много години. Станхоуп ги подминава с навирен нос и пътьом бута с рамо сестра Ан, все едно не я е видяла, и продължава нататък, без да обърне внимание на никоя от сестрите Пар.

— Има неща, които никога не се променят — изсумтява Катрин.

— Направо е непоносима, откакто се омъжи за Едуард Сиймор и стана графиня Хертфорд — казва Ан. — Човек ще рече, че е кралица, така се държи.

— Но тя действително произхожда пряко от Едуард III — казва Катрин и върти очи.

— Сякаш не го знаем — изпъшква Ан.

— Сякаш ще ни позволи да го забравим.

Един паж донася кожените им наметала, те се сгушват на топло в тях и се сбогуват със сестра Ан, която изчезва нагоре по каменните стъпала. Катрин отсега усеща липсата на близостта, която има с Ан, не й се връща в мрачната меланхолия на Чартърхаус, но е доволна, че се маха оттук.

Чакат конете на пейка в една от беседките. Мег изглежда измъчена. Катрин затваря очи, отпуска глава назад върху студената каменна стена и си мисли за дългата агония на Латимър и колко трудно я е понесло момичето. Бог да поживи прислужницата Дот, която се е грижила за нея като сестра от историята в Снейп, та чак досега. Онази тайна тегне над нея и я измъчва. А сега има и друга тайна — обстоятелствата около смъртта на Латимър я дебнат като невидими харпии. Ала човек няма тайни от Бог; в Неговите очи прелюбодеянието е прелюбодеяние, а смъртта е смърт, независимо дали милостива или не, така поне е научена да вярва. Опитва се да не се чуди за състоянието на душата си, но непрекъснато си я представя черна, овъглена и съсухрена.

— Милейди Латимър — нечий глас я изтръгва от мислите й.

Тя отваря очи и вижда Сиймор, изправен над нея. Стомахът й се преобръща.

— Маргарет — казва той на Мег и се усмихва като мъж, който винаги получава онова, което иска. — Ще бъдеш ли така добра да ме извиниш пред чичо си. Той ме чака в голямата зала, а аз трябва да обсъдя един въпрос с лейди Латимър, преди да си тръгне.

— Въпрос? — пита Катрин веднага щом Мег изчезва нагоре по стълбите. — Ако възнамерявате да искате ръката на Маргарет… — започва тя, ала той я прекъсва.

— Ни най-малко. Не… макар че тя е прекрасно момиче… а и с кръвта на Плантагенетите в добавка. — Говори объркано, сякаш е леко смутен, и Катрин се изненадва, защото и тя изпитва същото, внезапно озовала се сама с този мъж. Стои твърде близо до нея, по-близо от приемливото. Има правилни черти на лицето — добре изразена челюст, високи скули, голямо чело и заострена линия на косата точно в центъра, като стрелка, която казва „Вижте ме“.

— О! — възкликва Катрин. Той ухае на мъж и на мускус и отново я гледа с тези сини, сини очи. Сякаш се разтапя вътрешно и би избягала, ако можеше, но е притисната до стената от добрите си обноски и от тези очи, които я парализират.

— Не, става въпрос за това. — Държи нещо в протегнатата си длан. — Ваше е, предполагам. — Тя поглежда. Перла.