Лоръл Корона - Четирите годишни времена

Той посочи към пътна чанта на пода, до калъфа на цигулката му.

— Паолина опакова всичко необходимо.

Забеляза хладното изражение на Киарета при споменаване на името на Паолина Джиро.

— Онова, което разправят за мен, не е вярно — каза горчиво той. — Клюкари, всичките! Не мислят за нищо друго освен как да съсипят човек.

Той пое дълбоко дъх и болезнено трепна.

— Аз съм болен. Имам нужда от болногледачка. Анна, от друга страна… — поклати глава и изсумтя. — Анна е грешка, от която, изглежда, не мога да се отърва.

Киарета го изгледа втренчено, искаше й се да му каже колко малко я е грижа в момента за проблемите му, но не желаеше да си губи енергията напразно. Посегна да докосне ръката му.

— Благодаря, че дойдохте — изрече само.

— Дойдох направо тук от спирката на каретите. Ако сте загрижена за репутацията си, мога да отседна другаде.

Въпреки нотката на самосъжаление в гласа му, Киарета отново погледна към остаряващия, уязвим и нещастен мъж пред себе си и годините на гняв и раздразнение се вдигнаха от плещите й при прилива на толкова силни спомени, погълнали всичко друго, което си мислеше за него.

— Оставете хората да приказват — рече тя. — Вие сте стар приятел. — Направи знак на слугата да вземе багажа му, хвана Вивалди под ръка и го поведе нагоре по стълбището.

Вивалди беше свещеник без паство, но от време на време беше давал последно причастие на умиращите. Независимо от това отскочи шокирано назад, когато видя Мадалена, силно смалила се в средата на огромното легло. Изглеждаше заспала, но когато той тръгна през стаята, тя усети чуждото присъствие и отвори очи.

Видя Вивалди като през гъста мъгла и промълви:

— Звънецът ли иззвъня? Да не съм закъсняла за урока си? — Помъчи се да се изправи. — Цигулката ми не е тук! Киарета!

Киарета се спусна към сестра си.

— Тук съм. Виж кой е дошъл да те види! — Помогна на Мадалена да се изправи и отмести косата от очите й. — Дон Вивалди. Дошъл е от Мантуа.

— Сузана ми взе лъка. И съм прекалено болна, за да мога да свиря. — Гласът на Мадалена едва се чуваше в тихата стая.

— Не е дошъл за това. Тук е, за да те види.

Вивалди приближи до леглото.

— Мадалена? Мадалена Роса? Аз съм.

— Маестро — промълви тя, после отново затвори очи и сякаш заспа.

Киарета направи знак на Вивалди да седне в празния стол в ъгъла.

— Спи с часове заради лауданума. Ако искате да си починете, ще ви заведа в стаята ви и ще ви извикам по-късно.

— Ще ми изсвирите ли нещо? — Молбата откъм леглото беше толкова тиха, че първоначално никой от двамата не я чу. Мадалена извърна глава по посока на гласовете им. — Изсвирете нещо.

Киарета се спусна към вратата, за да поръча на слугата да донесе цигулката от стаята на Вивалди. Маестрото я измъкна от калъфа й и засвири първите тонове, които някога бе писал за нея.

— Помниш ли това? — попита той. — Ти беше трета цигулка и другите бяха толкова ядосани.

Върху устните й трепна усмивка.

— После дойде това — продължи и подхвана друга мелодия, композирана за нея, задържа се на високите тонове, преди да се спусне надолу към тъжните и ниските. — Помня ги всичките — рече с плътен задавен глас.

Мадалена отново затвори очи.

— Искаш ли да ти изсвиря още нещо? — попита я Вивалди.

— Не сега — промълви тя. — Трябва да спя.

Вивалди също беше уморен, затова и той, и Киарета също спаха до началото на следобеда. Събуди я сестрата, която дойде да й каже, че дишането на Мадалена е почти недоловимо и сестра й не реагирала, дори когато я разтърсила. Киарета изпрати да съобщят на Вивалди, който пристигна след минути с малка торбичка и молитвеник.

— Донесох всичко необходимо, за да й дам последно причастие — рече той.

Киарета погледна към сестра си, неподвижна в леглото.

— По-добре веднага да започнете.

Вивалди се прекръсти и Киарета го последва.

— „Pax huic domui“ — промълви той.

— „Мир на този дом и на всичко, което е в него“ — повтори Киарета.

Вивалди прехвърли няколко страници, преди да продължи.

— „Господи, аз съм недостоен — започна той, — да дойдеш под покрива ми; но само кажи думата и душата ми ще бъде изцелена.“ — Чувайки познатата фраза, Мадалена се размърда и отвори очи.

Вивалди приближи до нея.

— Достатъчно силна ли си за причастието? — Тя кимна и той сложи парче нафора между устните й.

После измъкна малък съд с масло и намаза клепачите, ушите, ноздрите, устните и ръцете на умиращата, казвайки по една молитва при всяко движение. След като свърши, помоли Киарета да му помогне да издърпа одеялото изпод краката й и намаза стъпалата й.