Лоръл Корона - Четирите годишни времена

Доната често изтупваше възглавниците на Мадалена и ги обръщаше откъм хладната им страна. Един ден, докато Мадалена спеше, пръстите на момичето напипаха малка торбичка под една от възглавниците. То я извади.

— Какво е това? — шепнешком попита майка си.

Киарета извади парчетата гребен от торбичката и ги даде Доната да ги подържи.

— Нещо красиво, което се е счупило. Аз поисках да го сложат там.

— Цветчетата са толкова перфектни — отбеляза Доната и ги погали, точно както беше направила и Киарета, когато ги видя за пръв път.

— Тя не знае, че са под възглавницата й — предупреди я майка й. — Да го запазим в тайна. Нашата тайна между майка и дъщеря.

След една-две седмици Доната и Мафео се върнаха в собствените си спални и Киарета за пръв път остана сама. Беше изпратила бележка на Андреа, че известно време не желае да го вижда. Колкото и да й се искаше да я прегърнат силни мъжки ръце, копнееше тези ръце да са на Клаудио и понеже беше невъзможно, щеше да го почете, като остане непрегърната.

В деня за отваряне на завещанието на Клаудио Антония и Пиеро я взеха с гондолата си и я отведоха до адвоката. Джустина бе починала малко след съпруга си, другата сестра на Клаудио бе в манастир, а най-големият му брат се беше преместил за постоянно в Антверпен, така че групичката, която щеше да чуе завещанието, се състоеше единствено от тях тримата. Пиеро и Антония едва успяваха да останат по местата си по време на пътуването. Въртяха се на седалките и с накъсани резки гласове се тревожеха за наследството, оставено от Клаудио. Какво щеше да стане, ако беше последвал обичайната практика и бе оставил на брат си, когото никой, освен Антония, не познаваше, да се разпорежда с тях?

В кабинета адвокатът извади дебел пергамент. Антония беше първата, която се споменаваше в него. Пиеро се успокои, когато чу, че жена му ще получава малка годишна издръжка, но лицето му помръкна, когато адвокатът продължи да чете. Никой, освен Антония, нямаше да може да тегли от парите, а изпълнителят на завещанието трябваше да следи парите да не отиват никъде другаде, освен за покриване на личните й нужди и за домакинството. Обидата беше повече от очевидна. На Пиеро не можеше да се вярва.

Затворената му в манастир сестра щеше да продължи да получава настоящата си годишна издръжка до смъртта си, но Клаудио бе добавил малка сума към нея. Сестра му щеше да прекара остатъка от живота си в добре обзаведена стая в манастира „Сан Закария“ и щеше да разполага с достатъчно пари, за да дава партита, да си купува парфюми и други луксозни стоки и да се облича модерно.

Клаудио не оставяше нищо на брат си, тъй като наследството им било разделено по равно от баща им и всеки можеше да се разпорежда със своя дял така, както пожелае. Решението му бе да остави всичко на семейството си. Киарета слушаше поразена, докато адвокатът четеше думите на мъжа й.

— „На моята обична съпруга, Киарета, която бе най-голямото удоволствие в живота ми, оставям цялото си богатство, да се разпорежда сама с него. Съветвам я да се погрижи децата ни да получат справедливи дялове от наследството, които да позволят на дъщерите ми, Доната и Бианка Мария, когато пораснат, сами да вземат решение дали да се омъжат, или да влязат в манастир. Синовете ми, Мафео и Тома, ще получат достатъчно, за да се оженят, да продължат семейния бизнес, да започнат нови бизнес начинания, ако така решат, и да изпълняват задълженията си към републиката. Дано любимите ми синове бъдат така щастливи като мен да си намерят обични и способни съпруги, които да са винаги до тях, а на дъщерите си, в случай че се омъжат, пожелавам същото.

Що се отнася до управлението на бизнеса ми от моята съпруга, силно й препоръчвам да приеме помощта, която съм сигурна, че ще й бъде предложена от Лука Барбериго и Андреа Корнер. Те са отлични бизнесмени, за които вярвам, че винаги ще действат в най-добър интерес на моята жена и деца.“

Адвокатът продължаваше да говори, но Киарета не можеше да възприеме нищо повече. Клаудио беше оставил всичко — къщите, дела си в театъра, ателието за картини, всичко! — на нея. И я беше подканил да задържи Андреа в живота си.

„Дали е знаел?“

Адвокатът продължи, но тя не чу нищо повече. Когато той сгъна завещанието и го остави настрана, Антония и съпругът й се изправиха.

— Ще се върнеш ли с нас? — Гласът на Пиеро беше глух и напрегнат.

Адвокатът отвърна вместо нея.

— Трябва да поговорим за кратко насаме — рече той. — Ще се погрижа тя да се прибере у дома.