Лоръл Корона - Четирите годишни времена

„Не мога да се справя“, помисли си Киарета.

Плачеше всяка нощ и сълзите й попиваха във възглавницата. Но всяка сутрин ставаше и разговаряше учтиво, докато Зуана й оправяше косата и й помагаше да се облече. С течение на годините Киарета бе обикнала Зуана, която също бе започнала да дава признаци, че остарява. После отиваше да види сестра си. Когато Мадалена бе достатъчно добре, Киарета поръчваше лека закуска за двете и докато чакаха, сресваше косата на сестра си, наместваше възглавниците й и й помагаше да смени нощницата.

След закуска отиваше в детската, където откриваше близнаците. Разговаряше и играеше с тях известно време, после влизаше в библиотеката, за да нагледа Доната и Мафео, които работеха с частния си учител. Имаше време само колкото да ги потупа по рамото и да ги целуне по бузките, преди да прекара остатъка от деня в срещи с инвеститорите в „Театро Сант Анджело“, управителите на ателието за картини и други хора, с които бе работил съпругът й.

Вечерите бяха посветени на Доната и Мафео и след като вечеряше с тях, всички се събираха в стаята на Мадалена да играят игри и да композират музика, а Мадалена ги гледаше. Киарета изпращаше гондола за Анна Мария поне веднъж седмично, но тя винаги идваше сама. Беше й подхвърлила да доведе Бенедета и някои други момичета, но Мадалена бе отказала. Колкото да й се искаше да се наслади на присъствието и музиката им за последен път, Мадалена предпочиташе да не ги натоварва с тъжни спомени, които да заглушат щастливите.

Киарета още не беше възстановила връзката си с Андреа. Мъката й беше прекалено прясна. От време на време го канеше заедно с Лука на семейни вечери, за да изрази благодарността си за помощта, която й оказваха, и защото искаше Мафео да види как се държат истинските благородници. И двамата мъже бяха обещали да вземат момчето под крилото си, когато порасне още малко, и да го научат на онова, което не можеше да се научи у дома — как да ловува, как да печели на карти, как да се справя с жените, които със сигурност щяха да му се умилкват.

Като жена, Киарета нямаше право да стане член на Великия съвет.

„Още едно задължение, и направо ще умра“, мислеше си тя, осъзнавайки съвсем ясно колко трудна е била работата на Клаудио. Но тя имаше едно желание, което щеше да почете паметта му, както и тази на Мадалена: искаше да заеме мястото на Клаудио в Конгрегационе на „Пиета“. Първоначално приората се беше притеснила само при мисълта. Доста институции ежедневно се ръководеха от жени, но единствената жена, някога бе влизала в борда, беше самата приора, а и тя бе там по-скоро да получава наставления, отколкото да взема решения. Бавно обаче започна да омеква към тази, както самата тя нарече, забележителна идея — една филя ди коро, сега глава на една от най-старите благородни фамилии, се връщаше, за да осигури на борда своята уникална перспектива. Конгрегационе сигурно щяха да роптаят, но сега приората бе твърдо решена да се погрижи това да се случи. И така бе постигнат компромис. С поколения семейство Морозини беше дарявало огромни суми и бе участвало в управлението на институцията. Мафео беше все още твърде млад, за да се нагърби с тази длъжност, а Киарета щеше да служи като негов представител, докато синът й навърши пълнолетие.

— А докато това се случи — рече веднъж приората по време на разговор на четири очи с Киарета, — кой може да каже какво ще се случи? — Държанието на венецианци се променяше невероятно бързо и тя можеше да бъде поканена да остане в Конгрегационе по право, а Мафео да си намери друга кауза. — Стига само да не е „Мендиканти“ — добави приората с лукава усмивка.

Оставаше само едно недовършено нещо и докато Мадалена бавно отиваше към смъртта, Киарета знаеше, че не може повече да отлага. Изхаби много хартия, докато се чудеше как да напише писмото. Една сутрин на Мадалена й беше трудно да се надигне и Киарета видя петно кръв върху възглавницата й. Нямаше време за търсене на точните думи. Грабна перото и написа: „Елате бързо. Мадалена умира.“

Писмото завари Вивалди в Мантуа, където работеше върху нова опера. След няколко дни маестрото стоеше в портегото на Ка’Морозини.

— Твърде късно ли пристигам? — притесняваше се той.

— Не — отвърна Киарета, — но не й остава много.

Вивалди изглеждаше изморен, повече от обикновеното за човек на средна възраст след неочаквано и неудобно пътуване. Киарета чу характерното свистене в гърдите му и попита:

— Взехте ли всичко необходимо, ако получите пристъп?