Ян Гийу: Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим

Изпълнен с надежда, Арн избърза към купола и на обичайното място откри отец Хенри, както и архиепископ Стефан. Арн веднага коленичи и целуна ръката на Стефан и не седна, преди да бъде поканен. Погледна архиепископа в очите. За известно време архиепископ Стефан го наблюдаваше, без да каже и думичка. По погледа му Арн усети, че надеждата му трябва да се изпари.

Най-накрая архиепископът рече:

— Не малко неща успя да свършиш по време на краткия си престой в другия свят. — Тонът му бе доста строг. Отец Хенри изобщо не поглеждаше към Арн, изглежда бе зает да съзерцава сандалите си. — Знаеш много добре — продължи архиепископът със същия строг тон, — че църковната власт не бива да се меси на светската власт. Все пак точно това стори. И трябва да ти кажа, че проблемите, които ми навлече, не са незначителни. Стори всичко с широко отворени очи, та дори и използвайки хитрост.

Архиепископът млъкна, сякаш искаше да чуе как Арн ще моли за прошка или ще се извинява. Съвършено сигурен в това, че ще бъдат разглеждани плътските му грехове, Арн обаче се чувстваше объркан. Той дори не разбра за какво говореше архиепископът. Това му и каза, молейки прошка за недомислието си. Архиепископът въздъхна тежко и Арн забеляза бегла усмивка на лицето му, сякаш той наистина не вярваше на недомислието му.

— Нали паметта ти не е толкова къса, че да си забравил как съвсем наскоро се видяхме в Източен Арос? — попита го той и гласът му зазвуча по-меко.

— Не, ваше високопреосвещенство, но не разбирам в какво тогава съм съгрешил — отговори му неуверено Арн.

— Интересно! — усмихна се архиепископът. — Ти се яви при мен с онзи претендент за кралската корона, който е един от онези, с които, за нещастие, е пълна страната ни. Застъпи се да го короновам веднага там, на място. Какво направи тогава ти, след като отклоних молбата ти по добре известни ти причини? Открадна ми ризата, както се казва, и ме остави гол за посмешище — ето какво направи. Ти си един от нас и ще си останеш такъв завинаги, поради което ние с отец Хенри те питаме за какво си мислеше, когато постъпваше така?

— Не съм мислил кой знае колко — като се позабави, отговори Арн, защото започна да схваща за какво ставаше дума. — Както отбелязахте справедливо, ваше високопреосвещенство, аз знаех, че не може да става и дума Църквата да подкрепи веднага Кнут Ериксон. Аз обаче не виждах нищо лошо ваше високопреосвещенство да обясни лично това на моя приятел. Всъщност това беше всичко.

— Да допуснем, че е така, но после… За какво си мислехте след това, докато разигравахте целия онзи спектакъл, в който повярва глупавата тълпа пред портите на храма — че уж съм помазал и короновал онзи негодник?

— Не мога да разбера това — отговори засрамен Арн. — Не сме говорили какво ще стане, ако ваше високопреосвещенство откаже да подкрепи Кнут Ериксон. Той си мислеше, че молбата му е проста. И аз не можех да го убедя, че това не е така, защото още тогава той смяташе себе си за крал. Затова реших, че е по-добре да го чуе от устата на ваше високопреосвещенство. Така и стана.

— Добре, добре! Хубаво! — прекъсна го архиепископът, махвайки нетърпеливо с ръка. — Това вече го каза. Аз обаче питам какво стана, след като поставих негодника на мястото му?

— Помоли ме да разбера от ваше високопреосвещенство дали не бихме могли двамата да бъдем удостоени с честа да получим причастие от вашите ръце. И аз не намерих нищо неподобаващо в това. Освен това не знаех, че…

— Значи не сте говорили за това предварително и не си знаел какви последици може да има това!? — прекъсна го строго архиепископът.

— Не, ваше високопреосвещенство, не знаех — отговори засрамено Арн. — Приятелят ми мислеше само за това, че първата му молба ще бъде удовлетворена. Предварително не сме говорили дори и за причастието.

Двамата възрастни се взряха в Арн. Последният не отмести поглед и в очите му нямаше нито сянка на съмнение, защото казваше чистата истина, като по време на изповед.

Леко изкашлял се, отец Хенри погледна към архиепископа, който кимна утвърдително в отговор. Арн разбра, че постигнаха съгласие за нещо, което бяха обсъждали предварително. Какво бе то обаче, той не знаеше.

— Е, какво пък, млади ми приятелю, трябва да ти кажа, че понякога си твърде наивен — заговори по-дружелюбно архиепископът. — Ти взе меча си и го протегна към мен, знаейки, че аз, разбира се, ще го благословя. И двамата бяхте облечени като воини. Какво възнамеряваше да докажеш с това?