Ян Гийу: Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим

Арн язди не за дълго заедно със своите хора от Арнес. След това спря, смени дрехите си, вместо кралската ризница, облече прости сиви дрехи от домашна вълна с червен ръб, които бяха първите му светски дрехи, след като бе напуснал Варнхем преди по-малко от година. Тогава смяташе, че ще научи нещо за ниския свят. Беше научил много през тази година. Сега осъзна, че повечето беше лошо.

Веднага реши, че ще язди сам до Варнхем по източния бряг на езерото Хорнборг и през горите на Белинген. Искаха да го разубедят, защото бяха смутни времена и човек не можеше да знае кой скита из горите. Тогава Арн отговори студено, че не смята да остави меча си и Бог да е на помощ на разбойниците или сганта, която се изпречи насреща му в състоянието, в което е сега. Като рече това, той се хвърли на Шимал и тръгна, без повече да каже и дума по този въпрос. Всички хора в свитата му знаеха, че никой от тях не би могъл да последва жребеца, който се отдалечаваше, и не им оставаше нищо друго, освен да тръгнат към Арнес без компанията на човека, чийто живот се бяха заклели да пазят, ако се наложи и с цената на своя собствен.

Дълго Арн яздеше през тресавища и блатисти местности, където не живееха хора, и мъчителната езда го бе забавила. Нощта падна, когато той достигна възвишенията на Белинген. Знаеше само, че трябва да продължи на север, за да стигне до земите на Варнхем, а оттам насетне или щеше да познае пътя, или пък щеше да попита. Беше трудно да язди из планините през нощта, небето беше покрито с облаци, така че нито звездите, нито луната можеха да осветят пътя му. Той продължи, докато все още виждаше накъде направлява Шимал, но скоро трябваше да спре за нощуване. Щеше да стане студено, тъй като той не носеше със себе си кожени завивки, а само тънко палто. Арн прие това само като едно малко начало на всички изпитания и изкупление на греховете, пред които смяташе, че се намира. Искаше да страда много, само и само това да намалеше времето на изкупуване на греховете му, така че с Божията помощ да изпълни святата клетва, която беше дал, че ще вземе Сесилия от „Божия дом“.

В сумрака той намери малка колиба, в която светеше огън, до нея имаше западнал обор, в който една крава започна да мучи неспокойно, когато той се приближи. Той предположи, че тук живеят освободени или избягали крепостни, но по-скоро предпочиташе да спи в колибата им, отколкото в студената гора.

Без да мисли, той влезе, за да ги помоли да пренощува там. Не се страхуваше от нищо, тъй като не се сещаше за нещо по-лошо от това, което го беше сполетяло, а и имаше сребро, за да плати, както беше благоприлично, вместо да нощува, като използва меча си.

Все пак се изплаши от прегърбената жена, която седеше край огъня и бъркаше в една тенджера. Гласът и бе писклив, тя не го посрещна любезно, а с насмешка и с думи, които той не разбра, и които гласяха, че такива като него се страхуват от мрака, докато такива като нея са му приятели.

Арн й отговори със спокойни думи, че просто иска да пренощува някъде, тъй като щеше да навреди на коня си, ако продължи из планината по тъмно, и добави, че ще й се отплати богато за тази услуга. Тъй като тя не отговори, той излезе, разседла Шимал и го вкара до самотната крава в обора. Когато се върна в колибата, той свали меча си и го хвърли на празното легло в знак, че възнамерява да спи там, а след това придърпа едно трикрако столче до огъня и седна, за да стопли ръцете си.

Жената дълго време го гледа подозрително, докато най-накрая го запита дали има право да носи меч, или носи, въпреки че няма такова право. Арн отговори, че по въпроса има различни мнения, ала тя във всеки случай няма от какво да се страхува. Като че за да я успокои, той извади от кожената торбичка, която беше получил от Ескил на сбогуване, две сребърни монети и ги постави до огнището, така че да се виждат от искрящия огън. Тя веднага взе монетите, захапа ги, за да провери дали са истински, което Арн не можа да разбере, тъй като не можеше да разбере как някой може да се усъмни в думите или намеренията му. Тя изглежда беше доволна от това, което няколкото й зъба й показаха, и попита дали и той както всички останали, е дошъл, за да разбере какво го очаква в бъдеще. Арн рече, че всичко, което го очаква, е в Божиите ръце, и никой друг не може да знае. На тези думи тя се разсмя така силно, че откри цялата си беззъба уста. Известно време мълчаливо бъркаше в гърнето и след това попита дали той иска малко от супата. Арн отказа, както би сторил и ако беше на кралски пир. Беше готов за дълго време само на хляб и вода.