Ян Гийу: Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим

— Между всичко, което ще ти се случи в живота, виждам три неща, момко — рече тя изведнъж, като че онова, което тя си мислеше, си проправяше път навън, въпреки малкия интерес, който Арн проявяваше. — Виждам три щита. Искаш ли да знаеш какво виждам? — продължи тя и затвори очи, като че да види по-добре онова, което беше в главата й. Любопитството на Арн вече беше събудено и тя виждаше това зад затворените си клепачи.

— Кои щитове виждаш? — запита той, като беше сигурен, че сега тя ще изрече нещо глупаво.

— Единият има три златни корони, които блестят сред небето, а другият — лъв — каза тя с напевен тон, а очите й все още бяха затворени.

Арн онемя. Не можеше да разбере как една стара, самотна жена, която живееше на такова затънтено място, можеше да има понятие за подобни неща. Не смяташе, че тя може би знае кой е той или пък се е досетила, като е видяла облеклото му. Спомни си за една история, на която не беше обърнал внимание. Кнут беше разказал, че баща му Ерик Йедвардсон е бил на кръстоносен поход и трите корони са му били предсказани. Но това се беше случило преди много време от другата страна на морето.

— Какво е третото, което виждаш? — запита той предпазливо.

— Виждам кръст и заедно с кръста чувам думи. Думите, които чувам са: „Ще побеждаваш в името на този знак“ — продължи тя напевно, без да помръдне или да отвори очи.

Арн първо си помисли, че тя е по-умна, отколкото е смятал, и е прочела латинския надпис върху дръжката на меча му.

— Имаш предвид, „Jn hoc signo vinces“? — рече той, за да провери. Тя само поклати глава, като че латинските думи не й говореха нищо.

— Виждаш ли това, което ме очаква, жено? — запита той с известен страх, който пролича по гласа му.

— Ще спечелиш жена си! — извика тя с креслив глас, отвори очи и го загледа диво. — Но нищо няма да стане така, както си мислиш. Нищо!

Тя се разсмя пресипнало, психическото й състояние сякаш бе разстроено и той не можеше да измъкне от нея и дума. Скоро той се отказа и легна на мястото, върху което бе хвърлил меча си. Зави се с палтото си, обърна се към стената и затвори очи, но не можа да заспи. Известно време размишляваше върху думите на жената и те му се сториха както истински, така и прости. Беше му странно, че тя е разпознала в него кралския род и този на Ерик. Трябваше да признае това. В същото време тя не му бе казала нещо, което самият той да не знаеше. Беше му утеха, че ще си върне Сесилия, но и той смяташе така. Това, което се разминаваше със собствените му очаквания, бе, че нищо няма да стане така, както той си мисли. Най-накрая трябва да беше заспал.

Когато се събуди на развиделяване, нея я нямаше, но Шимал стоеше на мястото си навън в стария обор и изцвили за поздрав, като че нищо не се беше случило.

След обяд той мина през портата на Варнхем и всички познати миризми от градините и кухнята на брат Руджеро го удариха в лицето. Пристигането му беше очаквано, но предизвика известна шумотевица и двама братя хукнаха да го посрещнат. Единият отведе Шимал, а другият мълчаливо го поведе към банята и му показа дрехите му. Тъй като Арн не разбираше, монахът му рече, че тъй като е отлъчен, не може да го заговарят, преди поне да се е пречистил, а след това ще получи и монашеско облекло.

Арн се къпа дълго и внимателно, подстрига дългата си коса, казвайки молитвите, които бяха подходящи за случая. Облечен в расото на послушник, той се появи при отец Хенри горе, на любимото му място под галерията със сводовете. Отец Хенри го погледна с поглед, който криеше огромна строгост и мъничко любов. Тогава той въздъхна тежко, извади молитвеника си и даде знак на Арн да се приготви за изповед. Арн падна на колене и се помоли на свети Бернар да му даде силите и честността, които му бяха нужни, за да успее да се изповяда, което едва ли щеше да бъде лесно.

Крал Кнут Ериксон пристигна с кралската си свита и Биргер Бруса в Арнес. Мъжете с него бяха много и им отне време да им намерят място за нощувка. Все пак ги очакваха, а и в близките села им бяха казали, че ще посрещнат както трябва многото гладни и уморени мъже.

Биргер Бруса бързаше и настояваше да свикат съвет, колкото се може по-бързо, а не първо да се наливат с пиво, да седят с препълнени стомаси и да мислят за глупости, когато трябва да обсъдят онова, което беше от огромно значение. Дори и в присъствието на крал Кнут стана така, както искаше Биргер Бруса, и онези, които щяха да участват в съвета, се събраха в централната сграда, като бяха пили само малко пиво.