Ян Гийу: Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим

Изпитанията едва ли щяха да затруднят Арн. Това, което се изискваше за приемане в ордена, бе човек да е от род със собствен герб, правило, което брат Гилберт не одобряваше, тъй като бе виждал доста воини, които биха станали добри рицари тамплиери, ако не бе то. Това не бе никакъв проблем за Арн, чийто герб бе лъвът на кралския род. И останалите две изисквания също нямаше да го затруднят. Брат Гилберт се подсмихна, докато с известна досада обясняваше, че според изискванията човек трябваше да може една четвърт от това, което Арн знаеше за Светото писание, логиката и философията. И навярно четвърт от това, което Арн умееше с оръжията. Освен това той носеше със себе си писма от архиепископа и отец Хенри. Но те не бяха най-важното, тъй като мнозина от кандидатите, които бяха синове на франкски графове, носеха подобни препоръки, но не притежаваха способностите на Арн. А и никой не можеше да се противопостави на ясната воля на Бога.

Арн се оплакваше от Божията воля, която му се струваше жестока. Защо той трябваше да изпадне в такова нещастие и да трябва да напусне любимата си Сесилия, за да изпълни Божията воля на бойното поле в Утремер?

Брат Гилберт му каза, че няма отговор на този въпрос, но че той ще се изясни с времето. Освен това рече, че от години е знаел, че ще стане така. Брат Гилберт смяташе, че е срещал малцина, но не и със способностите на Арн, и ако Бог му е дал тези редки дарби, то той е имал нещо предвид. Също така е изпратил Арн във Варнхем още на петгодишна възраст, за да бъде обучен във всичко, което би го направило добър рицар тамплиер.

Арн лесно съзря логиката в подобно обяснение, но това не смекчи мъката и меланхолията, които го измъчваха.

Брат Гилберт показа на Арн доста нови екипировки, над които беше работил, имайки предвид мерките на Арн. Най-важната от тях бе една ризница с повече от четиридесет хиляди халки, поставени на две подпори, с домашна вълна помежду им и с мека подплата от вътрешната страна. Ризницата го покриваше от главата, обхващаше раменете чак до китките, спускаше се надолу по коленете, но беше по-лека от ризниците на северните народи. Имаше и дълги панталони, които пазеха краката и стигаха чак до стъпалата. Онзи, който се облечеше така, щеше да бъде защитен от глава до пети, а това изискваше воденето на война през новото време. Най-накрая брат Гилберт извади и черна броня с бял кръст, който покриваше целия гръден кош. Арн щеше да носи цветовете на църквата, щом последва архиепископа като рицар пазител към Рим. Но това беше и облеклото на оръженосец в Ордена на рицарите тамплиери. Така Арн щеше да пристигне подготвен в двореца на тамплиерите в Рим, а имаше и разрешението на архиепископа да носи това облекло през целия път.

Арн изпита благоговение и гордост, когато изпробва тези неща, но в очите му нямаше радост. Брат Гилберт не беше и очаквал нещо подобно. За отпътуването на Арн два дни по-късно той беше приготвил особена изненада, която според него щеше да има такова въздействие върху възпитаника му, каквото той беше планирал.

Брат Гилберт утешително прегърна Арн и двамата заедно тръгнаха към пасището като че ли за кратък разговор без определена цел. Когато пристигнаха, той не рече нищо, а само посочи. Там далеч беше любимият жребец на Арн Шамсиин.

Арн притихна. След това извика, а Шамсиин веднага наостри уши и обърна глава към него. В следващия момент той се понесе към него в бърз галоп, прескочи оградата на обора, в който се намираха Арн и брат Гилберт, заподскача наоколо, хвърли се отново и изцвили, като че се оплакваше или пък искаше да поздрави своя другар за добре дошъл.

Арн се хвърли, хвана Шамсиин през врата и го обсипа с целувки.

— Сега той е твой — рече брат Гилберт. — Той е нашият подарък за довиждане, Арн de Gothia. Като рицар тамплиер знам, че в Свещената война упованието в Бог естествено е най-важното. След това са упражненията и смиреността и после — доброто оръжие и кон като Шамсиин.

Когато Арн, облечен в черни одежди с бял кръст, възседна Шамсиин, за да започне дългото си пътуване, а първата му цел беше да настигне архиепископа, лицето му издаваше решителност и явна тъга, която той носеше със себе си, след като бе получил присъдата.

Бяха изпели всички меси. Бяха се сбогували. Но отец Хенри и брат Гилберт все още стояха край Арн, като че за да му кажат още нещо. Беше им трудно да се държат с присъщото на християните достойнство, тъй като болката на Арн им тежеше толкова силно, колкото непоколебимо бе убеждението им, че в този момент се случваше Божията воля.