Стефан Дичев - Пътят към София

Приятелството на мисис Джаксън с Бейкър го бе смутило. Въпреки че бе по-млад и с много по-привлекателна външност, Филип самичък преценяваше, че не може да се сравнява с един английски генерал. Той искаше да вярва, че това приятелство е само интелектуално, едно от ония приятелства между хора от тяхната раса и положение, за които бе чел в романите. Ала откак Бейкър дойде, нещо се промени в благосклонността на Маргарет към Филип. И той болезнено го чувствуваше. Слава богу, че няма да остане дълго в града; сам каза, заминавал скоро за фронта!

Когато най-сетне звънчето дрънна, той се втурна към портата с бързина, каквато не подхождаше на винаги изисканото му държание. Уви, не беше хаджи Мина. Прибираше се Радой. В ръка носеше сак.

- Какво има? Що си се намусил? - прониза със зорки очи той сина си.

- Пратих дядо до аптеката на Сабри бей, а вече минава време...

Радой цял трепна.

- Недка ли нещо...?

- Не, не тя! Маргарет... мисис Джаксън.

- Е, слава богу! Изплаши ме... А Недка излиза ли пак?

- Да, не се е върнала още.

- Тогаз, види се, работата е потръгнала... Целия ден все за оная баба мисля! Де се намери сега да дойде... Да! Разправяй де, какво й е на нашата гостенка? - попита Радой, когато влязоха в къщи и той свали палтото и феса си.

- Простинала по пътя... Нищо страшно! Знаеш ли кой идва да я преглежда?

На Радой бе безразлично кой е преглеждал кореспондентката, но той дигна очи, изненадан от тона на сина си.

- Нашият уважаем съсед, тате!

- Климент?

- Да го видиш колко беше важен... А после политиката бистри пред генерала. Нямало съмнение кой щял да победи в края на краищата... Ясно ли ти е какво му е в ума?

- Остави ги, всеки за себе си!

- Всеки за себе си, ама генералът...

- Бе, какъв генерал? Нищо не ти разбирам, Филипе! Нея преглеждал, на генерал приказвал...

- Тук е, искам да кажа, при нея е английският генерал, за когото ти разправях вчера.

- Е-е-е!.. - широко и самодоволно се усмихна Радой, без да види потъмнелите очи на сина си. - Какво правите вие, деца? Консули, американки, генерали!.. Ще накарате другите първенци да се пръснат от завист!..

- Той, генерал Бейкър, я викаше да вървят в клуба, но тя не!.. Уж заради настинката, а то, защото на нас обеща!

- Ще откаже, ами! Да не мислиш, че в клуба им ще видят такъв пуяк като тоя, дето ще я гостим ние?.. Шест килограма - дядо ти го е гоил!.. Гледай, гледай какво купих от Деликатерията на мосю Гери...

Все по-възбуден, опиянен и горд от успехите на децата си, Радой измъкна из сака няколко бутилки с французки етикети и сигурно щеше да извърне разговора за чуждестранните вина, към които имаше слабост, ако звънчето в отвода отново не бе задрънчало.

- Дядо с праховете!.. Аз ще отворя!

Филип се срамуваше да се затича пред баща си. Ала щом излезе в двора, той се втурна към входната порта и бързо отвори.

Беше Неда, придружена от консула, но те и двамата бяха толкова развълнувани, че дори не забелязаха ядосаното му изражение.

- О, добре, че сте вие, драги мой! - извика развълнуван Леге, щом прекрачиха портата. - Не, няма да влизам по-навътре. Но, моля ви, помогнете ми!

- Да помогна?.. Какво е станало? - погледна бързо сестра си Филип, пронизан от спомена за снощния разговор.

Тя упорито гледаше през отворената порта към площада, дето файтонът чакаше консула, и не отговори.

- Слава богу, нищо не е станало - рече Леге. - Но вашата сестра...

- Леандър!

- Какво си направила, Неда?

Тя пак не отвърна.

- Не, моля... Не ме разбрахте! - оправда я веднага консулът. - Госпожица Неда само по неизвестни причини отказва да дойде на приема...

- Ще мине и без мен!

- Чувате ли, Филип? Но защо, защо, за бога? При това аз ви обясних, Неда! Поводът наистина е Сесил, но истинската причина за тоя внезапен прием сте вие... Може ли тогава да не дойдете!

- Тъкмо за това не искам да дойда - рече тя и в упорството й се притуриха едновременно и гняв, и мъка.

- О, ще се уреди всичко, бъдете спокоен, консуле - засмя се ободрително брат й. - Обещавам ви, че и двамата ще дойдем!..

- Уви! Вие обещавате, Филип! Вие, а не тя!

И Леге спря продължително настойчиви очи на девойката.

- Мисля, че сте несправедлива - прибави той тихо, щом срещна погледа й.

- А може би и огорчена!

- Неда...

- Може би нещастна...

- Може би и глупава! - понечи да ги разсмее Филип, но те и двамата като да не го чуха.

- Спомнете си - прошепна Леге, като все тъй настойчиво я гледаше. - Спомнете си какво ви казах, скъпа... Че при всички обстоятелства дългът ми към вас...