Стефан Дичев - Пътят към София

А ти, доктор Будинов! Ти не дойде ли с подобно намерение, отврати се той и от себе си.

Отдръпна се и гласно каза.

- Изглежда сте простинала при пътуването! - Не бе чул никакви хъркания, никакви хрипове, тоновете бяха нормални, ала той някак си искаше да очисти и оправдае себе си.

Тя го погледна с насмешлива невяра:

- Намирате ли?

Това го ядоса.

- Да, в лявата страна. - И изрече няколко латински израза, които му възвърнаха не само равновесието, но и авторитета.

- И какво трябва да направя?

- Ще ви предпиша... Но от вас самата, госпожо Джаксън, се иска да се пазите. Разбира се, нямам намерението да ви плаша с пневмония...

- О!.. Но вие, докторе, наистина ме плашите!.. Нима наистина ? Искам да кажа, допускате ли?

Той се усмихна. Беше отишъл твърде далеч.

- Не. Бъдете спокойна. Останете в къщи два дни. Вземайте праховете, които ще ви предпиша. Уверен съм, че всичко ще се размине.

Той тръгна към вратата.

- Ще напиша вън рецептата!.. Да кажа ли за камериерката ви, госпожо?

- Да, моля! - рече тя разочаровано.

Климент мина в другата стая, каза на Филип да повика камериерката и се залови да пише рецепта, тоест прахове за настинка, които Маргарет Джаксън съвсем безвредно би могла да взема.

- Надявам се, не е нищо лошо? - попита загрижено генерал Бейкър.

- Не, съвсем слаба настинка.

- Вероятно от пътуването. Беше влажно наистина.

- И аз така предположих. Но все пак наложително е да се пази от мъглата вечер...

Тоя дългонос генерал сигурно й е любовникът, мислеше Климент, докато дописваше рецептата. Съзнанието, че той самият е бил пионка в нейната извратена игра, не го обиждаше вече. Той само бързаше да си отиде по-скоро. Онова тъжно чувство на празнота, което бе изпитвал за кратко време при всяко разочарование, и сега го бе обзело. Той дори не се замисляше какво е могъл да очаква и защо е разочарован; само съзнаваше, че всъщност всичко това не е за него и че се бе стремил към нещо, което не вървеше в унисон с истинската цел на живота му.

- Вие сте тукашен? - попита Бейкър.

Климент кимна; да, тукашен е.

- И какво чувате да се говори за войната?

И тоя пита за войната! Отпуснатостта на доктора изчезна.

- Войната е далеч от нас - каза той и претегляше всяка своя дума. - Говорят, че изобщо руснаците ще се оттеглят зад Дунава... Прочее, какво можем да знаем ние тук! Вие идете от Истанбул, господин генерал. Там са истинските новини!

- В Истанбул никой не би повярвал на слух като тоя за оттеглянето на руската армия. Предстоят ни тежки боеве, докторе! Никой не си прави илюзии... Но и никой не се съмнява кой ще възтържествува в края на краищата.

- Да, наистина, по това, кой ще възтържествува, няма съмнение, господин генерал!

Отвори се врата и сухата грозна мис Далайла прекоси с мъжки стъпки стаята. Тя влезе при Маргарет и силно затвори. Филип вървеше подире й. Той чу последните думи на Климент, изведнъж се спря и пъхна очаквателно палец в джобчето на пъстрата си жилетка.

- Да, пак за войната ни е разговорът! - извърна се към него Бейкър. - Докторът също е чул слуха, за който вие ми говорихте.

- Интересно, дали източниците са различни? - подхвърли Филип и продължително, остро спря поглед на светлото Климентово лице.

- Да, наистина, би било интересно да са различни! За съжаление, Филипе, предполагам, че и ти си чул от уважавания майор Сен Клер.

- Как, от Сен Клер ли иде? Тогава наистина е интересно! - възкликна генералът.

И той продължи, като шеговито разказа други слухове, чути в Истанбул, според него невероятни и дори наивни, ала естествени за време като това, в което живееха.

Филип и Климент слушаха привидно заинтересувани, потвърждаваха, усмихваха се на високопоставения чужденец, усмихваха се и един на друг. Външно между тях всичко беше както подобава на образовани, способни млади мъже, съседи, откак се помнят, съученици и приятели някога. Всъщност всеки от тях зорко наблюдаваше другия, преценяваше го, подозираше го. Знам те, казваше погледът на Филип. Още от училище все Русия ти беше в устата... Всички сте такива, но имате късмет, че ви вярват... А Климент, като го гледаше, мразеше го и го съжаляваше същевременно. Учен, умен, деятелен... И защо? За себе си само! Къде ли ще се дяват такива като него, когато дойде времето, мислеше си той. Ще побегнат ли заедно с покровителите си или ще се потаят някъде, та никой да не им поиска сметка?..

- Всъщност, господа, слуховете, с които се шегуваме, лесно могат да станат и истина - каза многозначително Бейкър. - Да, твърде лесно, стига дипломацията на западните сили да се активизира... Изглежда това е имал предвид моят приятел Сен Клер - прибави той замислено, но влизането на обляклата се вече мисис Джаксън изведнъж поведе мисълта му в друга посока.