Стефан Дичев - Пътят към София

- Така - каза Сен Клер с доволство, като да предсещаше приятно занимание. - Какво ще кажеш, Ралф, да пристъпим вече към работата?

Доктор Грин изръмжа нещо нелюбезно на своя език и отвори тумбестата като него чантичка, която носеше. Дяко го гледаше озадачен... Вадеше шишенца. Нареждаше ги на столчето пред себе си; а до тях някакъв лъскав инструмент, приличен на малка помпичка... Сега пък да не ме церят, не разбираше той, и учудването му така го завладя, че за миг забрави раните, които горяха цялата му снага.

- Е, драги гостенин, лошо шанс за вас! - каза Сен Клер и го каза проточено, на български (той знаеше тоя език, ала на малцина в София бе известно това).

От изненада Дяко не схвана смисъла на думите му. Но чужденецът наистина говореше на неговия език. Бе казал "драги". А и тонът на гласа му, малко насмешлив, малко шеговит, усили у Дяко предишното смътно чувство. Няма да го убият още сега; ще го разпитват, ще го съдят...

- Стани - продължи Сен Клер със същия глас и като се усмихваше подкупващо. - Стани... да поговори... Коч-баба, помогни му! - прибави той по турски.

Гърбавият прихвана Дяко под мишниците и понечи да го дигне. Ножът щръкна в пояса му.

- Ставай, хаирсъзино! - излая той и потегли българина нагоре.

А в същия миг Дяко трескаво съобразяваше да измъкне ли ножа му. Ама ще успея ли да се хвърля върху Търмъшлията?.. Вторачили са в мен очи... И бръснатият - той е опасният... Преди Дяко не би се поколебал, нямаше друг изход - всичко бе загубено. Ала сега - сега, какво, изменило ли се е нещо? Не мрази ли вече убиеца на децата си? Нищо не се е изменило, бездънно го мрази... И все пак искрица надежда трепкаше вече над бездната, някакъв далечен глас го зовеше и му казваше: Не сега! Не още сега... Той се надигна, изохка, изправи се... Краката му не го държаха. Олюля се цял.

- Сложи го да седне на столчето... Така. Крепи го сега отзад! - разпореждаше се Сен Клер.

Някаква хитрост е... Да издам нашите хора... Няма да ги издам, ингилизино (той по чувство отгатна народността му). Ама и аз трябва да измисля нещо... Ще го подведа някак...

Мислите се въртяха една след друга в размътеното от побоищата съзнание на Дяко. Червени кръгове играеха пред очите му. По голия му гръб се стичаше кръв. Кръв струеше и по косматите му гърди, дето го бяха боли с острието на ножа, та да го изплашат още в началото. Сега цялото напрежение целият ужас изведнъж се стовариха върху му, превиха го, притиснаха го и ако не беше тази смътна, далечна надежда за живот, той би грохнал или би се хвърлил върху оня, когото мислеше за смъртния си враг, макар да се виждаше, че още преди да го достигне, ще бъде убит.

Сен Клер прехвърли нетърпелив поглед от доктор Грин на заловения българин и каза:

- Няма да пита кой си, нито какъв. Какво било - било. Сега да направи добра сделка.

Добра сделка? Дяко продължително, упорито вторачи подутите си очи в него.

- Вижда, ще разберем се помежду! - побърза да не изпусне мига англичанинът. - Каква полза за нас да убием тебе? Каква полза имаш да криеш съучастници твои? Те всички на меко сега лежи, а ти? Тука! Изкажи и отърви се. Пускам те - свобода! Моя дума имаш, да?

Той почака. Дяко не се обади. Не помръдна. Отзад Джани бей изпухтя нетърпеливо и настървено. Сен Клер го стрелна с очи и още по-настойчиво продължи:

- Чуй! Помисли много хубаво... Да? Защо на въже да виси ти, а не други, виновни? Пък и за тях няма много лошо - поправи се той веднага, като се усмихваше. - Само да не върши вече лошо, толкоз... Съгласен, ти? Виждам го в очи твой, съгласен?

Съгласен - иска още да живее; да види края на това тегло; и да разчисти сметките си с оня там кръвопиец до вратата... Но да издаде! Да вкара други тук вместо себе си... Казах на Андреа - видя той стаята, някогашния си приятел, доктора до него - казах му: Чакате всичко наготово!.. А докторът веднага: Не съм от тези, дето чакат наготово! Той вече виждаше само доктора, отблизо, право в очите, а те го пронизват... А ти? Ти им повярва, заварди живота си, издаде ни... Не съм издал и няма да издам, братя! Няма! Няма!

Други глас каза - гласът на Сен Клер:

- Ето, доктор. Ще сложи ти инжекция да бъдеш добре, бодър. Кажи всичко и върви при жена своя, при деца свои иди... Да?

Някой хвана ръката му, нещо го бодна над лакътя. Той видя широкото безстрастно лице на ниския англичанин; но и не го видя. Не са ли тези слова напомняне, предупреждение на съдбата? Не са ли безвъзвратно решение! При тях!.. - властно и мъчително повтаряше душата му, гърчеше се и се стремеше. Какво ще отлага? Заради тая измамна капчица надежда? Сърцето му туптеше все по-силно, кръвта напираше в жилите, гърдите се надигаха...