Стефан Дичев - Пътят към София

От лекарството ще е!.. Преди той диреше тази сила в себе си. Ето, и в главата му нещо напира... Възбуда, нетърпение... Иска да говори, да вика... А ножът? А Търмъшлията?.. Ето го, ето го - и той приближава. Този път няма да му избегне...

- Още се приближи - говори в себе си Дяко. Но защо чува гласа си? Той ли наистина говори? - Ама какво правя? Ето пак на глас!..

Сен Клер размени бърз поглед с доктора, и приближи столчето си към българина.

- Кажи. Кажи имена всички и свободен си!

- Свободен! - повтори Дяко, а очите му не се откъсваха от приближилия го Джани бей. - И той се надвесва над мен. И той чака като другите. Какво чака, да кажа?.. Да издам... Тия сведения са най-важните, които щях да занеса на полковник Сердюк... Бях си тръгнал вече, отчаях се от другия, когато той, сам...

- Кой? Кажи име негово!

- Как? Пак ли на глас?

Ужасен, Дяко завъртя глава. Запуши с ръка устата си.

- Какво става с мене? Мислех, че ме лекуват...

- Ще лекуваме пак... Кажи, кой даде на тебе сведения?

- Сведенията ли? Ами той сам... Аз вече бях се отчаял и им казах... Пак говоря! Не мога да се удържа...

- Име негово! Име!

- Името... името му е... Не! Не!..

Обезумял, от ужас, Дяко скочи, замаха с ръце; Коч баба се хвърли върху му, но той се отскубна. В ръцете му беше ножът на Гърбавия.

- Пазете се!..

Кой извика? Всички побягнаха. И оня, когото той вземаше за Търмъшлията в най-далечния ъгъл. Няма да отмъсти... Няма да отмъсти...

- Никой да не стреля! Жив го искам - чу се сухият заповеднически глас на Сен Клер.

Широка гримаса разтегна лицето на Дяко; сякаш следващия миг той щеше да избухне в смях или в плач. Внезапно той изви ножа към окървавените си гърди и с все сила го заби в сърцето си.

Както бе обещал, привечерта, след като привърши и последната за тоя ден операция, доктор Климент Будинов отиде в квартирата на мисис Джаксън, сиреч в добре познатия му дом на съседите Задгорски. Американката беше в къщи. Но тя може би беше забравила за визитата, защото при нея отдавна се намираше приятелят й от пътуването, русобрадият генерал Бейкър, Отегченият Бейкър се бе измъкнал от заседанието при маршал Мехмед Али, което траеше вече часове (същото онова заседание, уговорено телеграфически още от Истанбул), и бе дошъл при Маргарет да пият чай. Сега те двамата пушеха и оживено разговаряха за нейната първа кореспонденция, която тя бе нахвърлила в чернова след завръщането си от болницата.

- Ах, вие! - каза тя, щом Филип (странно променен от присъствието на генерала) въведе лекаря в задимената стая. - Да, влезте! Човек наистина има толкова задължения, че не му остава време за здравето.

- Бих могъл и утре, госпожо!

- О не, не! Моля!..

Тя представи мъжете един на друг - фамилията на Климент беше забравила, но Филип й подсказа - и се обърна усмихната към генерала:

- Ще бъдете добър да поседите в съседната стая, нали Валентин? Господин Задгорски, надявам се, ще ви прави компания.

- За мене е чест - каза веднага Филип.

Те останаха сами в задимената спалня. Климент се помъчи да придобие обичайния си назидателен тон, който държеше винаги с болните.

- От какво се оплаквате? - попита той, като гледаше нейното оживено, на едро скроено лице, по което червената коса хвърляше топли сенки.

Тя помълча, може би, за да си припомни какво бе говорила с него в болницата, погледна вратата към съседната стая, от дето съвсем ясно се чуваха гласовете на другите двама мъже, и дигна рамене.

- Нищо определено, докторе! Чувствувам тежест при дишане.

- Моля седнете... Отворете устата. Срещу светлината, ако обичате.

Той видя гърлото й, измери пулса, обърна долния клепач на едното око - все обичайни докосвания, които сега сам не знаеше защо го смущават, и си налагаше да не обързява, нито да забавя движенията си, боейки се, че би издал чувствата, с които бе дошъл. Към това се прибавяше и присъствието на мъжете вън. Той не очакваше да ги намери тука. И макар че беше съвсем естествено да завари спътника на мисис Джаксън и стопанина на къщата, Климент внезапно съзря в срещата с тях нещо предизвикателно и пренебрежително към собствената му личност.

- Вие сте следвали в Русия? Нали? - попита неочаквано кореспондентката.

Той я погледна съвсем отблизо, нащрек, с подозрителност, която мигновено сложи мост между визитата и необичайния й интерес, мигновено изблъска неговото увлечение някъде в периферията на съзнанието му.

- Учудва ме, че ви е известно, госпожо?

- Да, ставаше дума...

- Кой е бил така любезен да ви осведоми?