Стефан Дичев - Пътят към София

Тя махна нехайно с ръка, но той не я остави.

- Може би господин Филип Задгорски?

- Не помня... Е добре - каза тя, като го погледна с бързи, прелъстително - изпитателни очи. - Интересува ме вашето отношение към войната, доктор Будинов?

- Моето отношение, госпожо?..

- Интересно ми е да чуя какво мисли за войната българин, следвал в Русия?

- Просто любопитство?

- Любопитство на кореспондент! Ето моята първа дописка. Утре заминава за Константинопол, за Париж, оттам през океана...

- Уви, ще останете разочарована от мен, уважаема госпожо Джаксън.

- Именно?

- Аз съм само един лекар - без особени интереси в политиката. Аз очаквам мира, тъй като всеки ден виждам достатъчно страдание...

- Нещо повече да ми кажете?

Той дигна рамене.

- Може би се опасявате? - предизвика го тя.

- От вас?

Тя се разсмя. Засмя се и той, а целият беше само нерви. Защо наистина го разпитва тя? Накарал ли я е някой? Сен Клер?.. Дали не е влязъл вече в очи?

- Щом е тъй... добре, госпожо Джаксън! Признавам, че лично на мен войната донесе полза.

- Да?.. - Умните й очи не го изпускаха.

- Да.

- Очаквам да кажете каква?

- Доктор Грин, госпожо.

- Доктор Грин... от болницата на леди Емили? Не, решително не разбирам!

- Да, доктор Грин, на когото от няколко месеца асистирам. Той е хирург от най-висока класа. Дори да идех някой ден в Англия, едва ли щях да имам щастието толкова дълго да работя под негово ръководство.

- Струва ми се, че изместихте разговора, докторе!

- Също както вас, госпожо.

- Като мен?

- Но да!.. Извинете, в момента вие сте моя пациентка, а не кореспондент, нали?

- Съжалявам... И какво? Да отворя устата пак?

- Не, трябва да ви прислушам. Свалете, ако обичате, корсажа си.

- О! - Тя направи комична гримаса на стеснение.

- Ако ви е неудобно?..

- Щом трябва... - въздъхна тя и започна да се разкопчава.

Обикновено я събличаше камериерката й мис Далайла, но сега Маргарет като че забрави за нея. Тя приближи поставеното над скрина огледало, като бавно, едно след друго, освобождаваше копчетата, и с внезапно потъмнели очи наблюдаваше в него младия лекар.

Климент се бе отдръпнал към междинната врата и напрегнато чакаше. Задимената стая, леглото, пламтящите коси на зрялата, опитна жена при огледалото му напомняха преживявания от студентството му в Петербург - една Оля, хубава девойка, за която бе намислил да се жени, ала не и тя за него; и друга една, бяла и мека, хазяйката му, жена на търговец, която сама го задиряше. Той отдавна не бе мислил за тях, но днес целия следобед спомените за ония дни се връщаха в паметта му и причината сигурно беше намекът на мисис Джаксън. Ала ето, че той сега стоеше в стаята й, дето тя нарочно някак бавно се събличаше, а чувствата му вече бяха раздвоени от нейните подозрителни въпроси за войната. Дали все пак всичко това не е някаква клопка? Фантазии! - отговори си сам. Чак толкова няма да се церемонят с мен!

- Мога ли? - попита той.

Тя отвърна нещо, което той не разбра, но от насмешливия й глас почувствува, че е готова, и се обърна.

Под светлината на лампата, под огнените коси, белотата на плътта й властно го привлече. Зашеметен, той я приближи, говорейки някакви банални думи, които, сам съзнаваше, нямаха никакъв смисъл, и като се извиняваше без причина, сложи слушалката и започна да я прислушва.

- Недейте диша... Дишайте... Още по-дълбоко... - казваше той, а очите му мимо волята оглеждаха раменете й, гърба, гърдите...

Странно! Близостта й го охлади. Гърдите й бяха отпуснати; гърбът с големи жълти петна. По врата имаше множество бръчици, които досега не бе забелязал под пудрата. Колко ли е годишна в действителност, озадачи се той. Безсъмнено много по-възрастна от онова, за което говореше добре гледаното лице. Тридесет и пет? Четиридесет?..

- Е, какво намирате? - И гласът й се бе променил, бе станал по-нисък, по-гръден.

- Един момент... Дишайте пак дълбоко! Така... Обърнете се, ако обичате...

Започна да я причуква и докато го вършеше, докато се вслушваше в кухите тонове на гръдния й кош, неволно чуваше и мъжките гласове в другата стая, и ускореното възбудено дишане на мисис Джаксън. Колко е долно всичко, мислеше си той. И моето поведение; и нейното поведение... Нейните присвити, разискрени очи, издължилата се уста го караха да съзира в прегледа някаква предумисъл и нагласа. Тя тук, с лекаря, разсъблечена... ония вън... гласовете... напрежението... Не, може би не ме изпитва за войната; ала колко е порочна тя, колко е порочна, налучка той най-сетне думата, която му избягваше.