Стефан Дичев - Пътят към София

- Повярвай, най-големият ти враг е твоята прекалена почтеност, мили мой!

- Странно... И какво ме съветвате? Да бъда непочтен? С каква цел?.. С каква, кажете?

Тя рязко се извърна.

- За да те спася! Да спася детето ти!.. Разбра ли ме сега? Разбра ли защо дойдох? Да те спася от срама и падението!

- Мамо!

- Да! Да! Сега ще ти кажа всичко, което си повтарях по целия път...

- Щом е така, говорете! - рече той. - Добре, говорете!

- И ще говоря! - извика тя. - Да. Аз съм ти майка, имам право. Дълг ми е да говоря. Да! В началото аз не обръщах внимание. Нека, казвах ви. Нека се забавлява!.. Можех ли да подозирам, че някаква си тукашна... О, аз разбирам, имаш нужда. Най-сетне една любовница, това е естествено на твоите години...

- Говорете, говорете! - сви той ръце на гърдите си. Лицето му вече не потръпваше. Беше станало кораво, неподвижно.

- И какво? Какво открих в твоите писма? Открих, че ти... Наивник! Казах ли ти го?.. Ще се жени за някаква... Помисляш ли? В кое общество ще я въведеш? Не! Не! - кресна неочаквано тя, припомнила си парижкото общество, на което толкова държеше. - Леандър! Сине! Опомни се, сине! - И тя заплака с глас.

Пребледнял, той се поколеба какво да направи, ала тя продължаваше да плаче, стара и сбръчкана в своя вишневочервен копринен пеньоар, цялата обляна в сълзи, тресеше се и може би щеше да се строполи на пода. Той бързо я приближи, прегърна я и я поведе към най-близкия стол.

- О! - хълцаше тя. - Бедният ми... Наивният ми... Моят добър, моят благороден... Кой знае с какви тукашни средства те е замаяла тая... Знам аз! Госпожа де Паские ми разправи... Магии... разни билки... треви...

- Но моля ви се, мамо - каза той. - Поне тия глупости не говорете!

- А Сесил? Сесил! - викна тя. - Не помисляш ли за нея! Клетата! Клетата!..

- Изслушайте ме...

Ала тя още по-силно заплака; той трябваше да й даде кърпата си и да чака.

- Не, не! Такъв срам... Аз нарочно гледах по пътя - страшно! В кожи, целите увити в някакви чаршафи... И тя ли е забулена? - вдигна към него своите подпухнали от плача очи мадам Франсоаз. - Кажи поне?.. Мълчиш... О, мълчи тогава! И какво можеш да ми отговориш!

- Някаква страшна бърканица има в главата ви, мамо! Мисля, че бихте могла да прочетете някоя книга, преди да тръгнете!

- Аз четох! И господин Барнаби, той толкова ми показва по пътя... О, да! - сети се тя. - Техните села ги горят... Ужасно!

- Ето пак...

- Но аз видях с очите си, Леандър!

- Добре, видяла сте. Но можете ли да ме изслушате? Сега искам аз да ви кажа...

- Няма Да ме убедиш. Не! Никога няма да ти дам майчината си благословия. Толкова жени у нас - и какви жени! А ти? Сто пъти предпочитам с Марго да се съберете отново... И за дъщеря ти ще бъде...

- Оставете миналото! Слушайте!.. Или по-добре елате, легнете си, вие наистина сте уморена!.. Легнете, аз трябва с няколко думи...

- Искам само едно, Леандър, само едно искам...

- Да се разделя с нея? Това ли?

- Да - рече тя, като се покриваше със завивката. - Само това искам... Да забравиш всичко... Да се върнем у дома, в Париж... Знаеш ли колко е хубаво сега там! Тъкмо Сесил вече е голяма... Какво? Ти не ме слушаш, мили мой?

- Слушам ви, мамо. Послушайте сега и вие мене... Само не ме прекъсвайте, моля ви се! Да, вие сте права - посвоему сте права! Аз ви разбирам съвсем добре! Всичко тука е друго... чуждо ви е, противно ви е... Та това е поробена страна! От векове... И сега война... Но като се запознаете, като се сближите... Не, вие няма да вземете никакво решение. Просто така. Утре ще ви запозная и ще се разходим из града.

- Не искам да я виждам! - надигна се тя.

Леандър почувствува как пот изби по челото му.

- Това е единствената ми молба! - каза той.

- Но ти какво искаш? Какво? Аз, твоята майка, аз да любезнича с любовницата ти, която ненавиждам...

Той мигновено се изправи.

- Ако държите на мен, занапред недейте употребява повече тая недостойна дума, когато говорите за госпожица Задгорска!

- Ще кажеш, че тя не е твоя...

- Аз вече ви предупредих, мамо!

- Господи! Искаш да ме увериш, че тя те оплела дори без това?!

За миг той се смути.

- Искам да кажа, мамо, че аз колкото я обичам, толкова я и уважавам... Да, наистина, не мога да ви заставя да я обичате! Но вие сте длъжна също да я уважавате, да, длъжна сте, защото тя го заслужава!

- Престани... престани... О, господи!.. Но той наистина е загубен... Не, не - извика тя. - На никаква цена! Леандър!.. Моят дълг е да те спася, Леандър!..

- Вашият дълг, мамо, е първо да видите жената, която синът ви обича и за която ще се ожени дори и без вашата благословия! - изрече нервно той и преди тя да съобрази какво да отвърне, обърна се кръгом и бързо напусна стаята.