Стефан Дичев - Пътят към София

- Ти спомена нещо за брат й? - попита, той бързо.

Позитано разбра намерението му да измести разговора и разтегна съчувствено устни.

- Не, не ми харесва тоя Филип! Не го обичам! Прощавай, ако те засягам на бъдещо роднинство, ала противно ми е да слушам как поробеният хули своите освободители.

- Какво да се прави, Виторио! Убеждения! Справедливостта изисква да уважаваме всички убеждения, нали?

- Справедливост?.. Странно племе сте вие, французите! Справедливост, да, в случая на дребно... Тоя глупак си представлява сигурно, че ако Русия загуби, османлиите ще им дадат правдини и конституции... Ще ги изколят до един!..

- Но погледни все пак и от негово гледище...

- О, приятелю! Остави неговото гледище! Как може ги... аз... ние, чужденците, да разбираме, че девизът на века е свобода! Как могат неговите сънародници - ония от миналогодишните, дето ги избиха - да умират за тая свобода... И сега война! Хиляди, стотици хиляди... А тоя млад господин развива теории за някакво изравняване на правата, за пазари... за индустрия... И гледа, разбира се, Сен Клер в очите! Не съм говорил с баща му по тия въпроси - и той ли е същият? Горката Неда!

- Да - поклати замислено глава Леандър. - Тя страда, страда, драги Виторио! Помисли си за нейното положение. Толкова години в чужбина... И се връща тук. Робство! Робство във всяко отношение... При нейната култура и финес!

Той се сети за разговора им тая вечер, припомни си какво бе казала тя за пренебрежението на госпожите от мисиите й му стана обидно и болно за нея.

- Чувствувам, че въпреки всичките грижи, с които я заобикалят близките, й, тя не се разбира: с тях - прибави той. - Не, тя не ми го е казала, тя, разбира се, е достатъчно горда да се оплаква от семейството си, но все пак... Тя страда, приятелю... Всъщност ти си прав! Има нещо в нея, което все още не разбирам - каза той, съзнал внезапно онова, което въпреки всичките усилия му отбягваше. Какво бе то? На какво се дължеше? На огънчето, за което говореше Виторио? На разликата във възрастите?.. Да, може би на разликата във възрастите, каза си той, неприятно засегнат. Или пък на онова болезнено за нея чувство, че принадлежи на един поробен народ, на един неизвестен, унижаван народ...

Той си припомни с вълнение как го бе слушала тя, когато й разправи за миналогодишното въстание... Не плака. Но очите й бяха станали от ужаса големи, сухи... А защо се бе почувствувал той засегнат и обиден тогава? Да, вместо да се разкрие цяла пред него, както очакваше, както бе правила, тя внезапно се бе затворила, отчуждила се бе... Докато на другия ден (той никога нямаше да забрави него ден!) тя беше по-нежна и по-мила от всеки други път... Защо? Защото бе научила отнейде, че той именно, Леге, се бе застъпвал по време на палежите пред мютесарифа и че бе спасил не един български дом от фанатизираната тълпа... Да. Може би това... Може би и нещо друго... О, не разбирам! Тъкмо аз, който винаги съм мислил, че умея да разбирам хората, нея не мога да я разбера докрай... Сигурно затова я обичам толкова!..

- Е? - изненада го гласът на приятеля му.

- Какво?

- Помислих, че си задрямал... Пристигнах. Хайде, благодаря и лека нощ!

- Лека нощ, Виторио!

- Утре да не забравиш за срещата с барон Хирш?

- Утре?.. Добре, че ме подсети! Много те моля да ме извиниш пред него, Виторио!

- Как, няма ли да дойдеш?

- Невъзможно е. Поех вече ангажимент пред Неда да я представя на майка си.

- Но... Да изместим часа тогава. Знаеш, че работата е срочна. Отнася се и до моите, и до твоите хора.

- Не, не. Утрешния ден съм го определил! В другиден, ако е възможно.

- Добре, в другиден - съгласи се маркизът, стисна ръката му и скочи от файтона.

- Поздрави майка си... И милата Сесил, разбира се!

- Те сигурно спят вече. А ти поздрави Джузепина!

- Виж, тя чака, в това съм уверен!.. Младата жена, приятелю, е опасна работа, но позастарее ли жената, става още по-опасна! Чао!..

Цилиндърът му блесна под високия фенер, дето се развяваше бандиерата, после се чу весело хлопане на вратата и умилен глас, който викаше по италиански:

- Паоло!.. Хей, Парло, дявол да те вземе, отваряй по-скоро, докато синьората не е разбрала, че си заспал!..

Когато се прибра в консулството, Леге изненадан видя, че в стаята, отредена за майка му, свети.

- Мислех, че отдавна спите, мамо - надникна той през вратата и се усмихна с тъмните си очи.

- Влез, влез! - каза тя и въпреки възрастта си пъргаво се извърна. - Бях изморена, наистина. Но банята ме освежи. И после тези мисли, мили мой, тези мисли!..