Стефан Дичев - Пътят към София

- Чувах, че между двамата маршали имало жестока вражда! Може би това е в основата! Пък и немецът не е кой знае колко понижен, щом командува тук цял фронт...

- Така ли мислиш! А това, че на тоя именно фронт нещата вървят по-зле отвсякъде другаде... Че...

- Тихо - каза предупредително Леге. - Чувам кучи лай.

- Хрътките сигурно!..

Те едва изрекоха последните думи, когато от непрогледния мрак на близкия сокак към тях наскочиха кучета и хора.

- Стой! Стой!.. Кои сте? Книжата ви! - викаха едновременно няколко гласа по турски, а в тях се плетеше острият скимтящ вой на хрътките.

- Не видите ли знамената, бе! - ревеше от капрата файтонджията. - Не видите ли, че е консулът!..

- Чужденци! - рече някой от тъмнината. - Връщайте се.

Ухилено мустакато лице се появи в подвижната светлина на страничния фенер и блесна с очите си.

- Прощавайте, челеби! - каза. - Не знаехме какви хора сте!..

- Отваряйте си очите - каза сухо Леге.

А когато файтонът продължи, прибави, сякаш питаше сам себе си:

- Интересно, защо напоследък са засилили толкова стражата?

- Попитай Джани бей! - рече Позитано. - А може и Сен Клер да попиташ, всъщност той седи на дъното... О да, забравих, че ти не го чу тая вечер... Пък и бъдещия си роднина не чу! - додаде той с насмешка.

- Филип? Пак ли?

- Прощавай, ако те засягам, приятелю!

- Моля... Което е справедливо!..

- Знаеш, че имам най-хубави чувства към. Неда. Да, тя просто ми харесва!

- Благодаря, Виторио! Тъкмо тая вечер - особено благодаря.

- И изобщо пожелавам ти щастие, драги мой. Едва ли ще намериш вече такава прелестна жена.

- Радвам се, че ти го казваш!

Изведнъж разговорът се стори на Леге интересен, важен. Той се оживи, извърна се към Позитано и дори захвърли цигарата си.

- Тя наистина е един особен човек, Виторио... Трябва да ти призная, никога не съм предполагал, че тъкмо тук ще срещна жена като нея!.. Да избягаш от Париж! Да искаш да потънеш, да се скриеш, да забравиш - и тъкмо тогава!.. Може би другите отстрани не ме разбират и подозират една безнравствена умисъл!

- Не, грешиш, вече всички я харесват. Дори леди Емили, която е толкова взискателна.

- Наистина ли? Леди Емили?

- Да, Джузепина ми е казвала...

- Благодаря ти! Благодаря ти! Но човек трябва наистина да опознае Неда, тъй както я познавам аз, за да разбере... Знаеш ли какво е тя вече за мене!..

- Предполагам! - засмя се маркизът. - Предполагам какво може да бъде една хубава двайсетгодишна девойка за мъж на моите години...

- Ти пак се шегуваш!

- Как ще се шегувам! - извика Позитано. - С такова нещо човек шегува ли се...

Но Леандър не го слушаше. Очите му бяха отправени някъде напред, в тъмнината, дето мъжделивите фенери тук и там осветяваха разкривени стрехи, килнати дувари, разперени голи клонаци.

- Двадесетгодишна, казваш... Да, но какво ли не е вече тя за мене! Обичам с нея да говоря... да споделяме мисли... Знаеш ли как проникновено разбира тя поезията? Как чувствува литературата? Не, може и да ми се смееш, но тя за мене е нещо друго, съвсем друго е!.. Чета и отделни глави от книгата си, съветвам се с нея и като на никоя жена й вярвам, разбираш ли, като на никоя друга...

- Любов, любов! - намери ръката му и съчувствено я стисна Позитано. - Питаш ме, разбирам ли? Разбирам, драги мой, макар че аз това божествено чувство малко по-земно го виждам!.. Да... И дявол да ме вземе, ако не е тъй! Музика, поезия... Книги и безкрайни разговори... О, драги! Слез на земята!.. А знаеш ли защо ми е симпатична тя на мен? Защо ми харесва?

- Бих желал да чуя, наистина! - усмихна се в приятно предсещане Леандър.

- Е, как да ти го кажа тогава? След твоите високи сфери... Е добре! Харесва ми, защото е хубава, ясно ли ти е?.. Има нещо така... живот има в нея! Дълбоки води! Упорита... Да? Книгите може да са си книги... Там разни мечтания, но ти забелязал ли си как си държи тя брадичката, така, нагоре? Как се залива от смях... И как всички я оглеждат... Мислиш ли, че тя не съзнава колко е млада и привлекателна? Че не се ласкае, да, да, благородно, знам - сърцето трепти: о, колко съм щастлива, че всички ме харесват!.. Не, това не е порочно, драги приятелю. Това е човешко... И после, младост!.. Не, не ме разбирай криво. Напротив, намирам я сериозна, вдълбочена, умна... Но има едно такова хубаво, вълнуващо огънче в нея... Не, не в лошия смисъл, но като я видиш и...

Той щракна с пръсти въодушевено, ала това тъй изразително движение, вместо да зарадва и разсмее Леге, внезапно го стресна. Той се почувствува неловко, стори му се, че приятелят му прекалено дълбоко рови, че разкрива у Неда качества, каквито самият той не искаше тя да притежава, защото му бяха чужди и се страхуваше от тях.