Стефан Дичев - Пътят към София

Ала ето, че сега въпреки уверенията на Леандър пристигането на майка му поставяше на изпитание неговите чувства.

Още от първия момент ще й покажа, че не аз тичам подир сина й, а че той е влюбен в мен, макар да съм българка, продължаваше да си мисли с раздразнение Неда и като извиваше ръце, мъчеше се да разкопчее скритите телени копченца на корсажа си. Как да постъпя наистина? Да се държа ли строго и достойно, както все ни учеше сестра Анджелика? Или да се преструвам на весела и игрива - тъй правеше Мариане, когато се сгоди за нейния Хелмут... Но това не е влюбеният Хелмут, Това е мадам Франсоаз! О, какви долни мисли ми минават през ума! - възкликна тя ядосано, дръпна силно последния телен илик и го скъса тъкмо когато вратата на стаята й се открехна. В отвора се показа мустакатото лице на старата им слугиня.

- Неденце, трябвам ли ти за нещо, пиленце? - попита с дебел, мъжки глас Тодорана.

- Не, не. Разкопчах се сама.

- Ами водицата... Дали не е изстинала, а?

Неда опита с пръст водата в порцелановата кана.

- Топла е още - каза като бързаше да се отърве от нея.

- Е... Добра ти нощ тогава, пиленце! И все хубави сънища да сънуваш - прибави Тодорана тихичко и гърлено се засмя.

- Добра и на тебе...

Старата слугиня се дръпна, затвори вратата и Неда остана пак сама. Тя сложи резето, изми разплаканото си лице и облече нощницата си, а намекът за хубавите сънища заплашваше да я върне на предишните мисли. Тя извади фуркетите от косата си, разпусна я, после премести лампата до леглото и взе книгата, която четеше. Намери страницата, дето бе прекъснала снощи. Зачете стоешком... Оня, познатият и любим свят на благородството, дето въпреки всички препятствия в края на краищата нравствената справедливост щеше да възтържествува, неусетно я завладя и както винаги цяла я погълна. Тя прехвърли втора страница, трета - о, каква странна, трагична съдба имаше тая Соланж! - и би продължила все тъй увлечено да чете, ако внезапно не съзна, че стои права сред стаята. Легна бързо. Пухената завивка хладно я обгърна; за миг тя сладостно се отпусна, разтопена в големите чувства, за които четеше...

Ах, как жадуваше и Неда да изживее подобен роман!..

В света на своите мисли тя неведнъж бе посвещавала живота си на унизените и страдащите. Ту си представяше, че става учителка там, дето имаха нужда от нея; ту напускаше семейството си - и дори не страдаше при това! - обличаше се съвсем просто и както сестрите мисионерки, за които се бе говорило в пансиона, заминаваше някъде сред пустините, между диваци, дето хвърляше първите семена на културата... В такива случаи обикновено във вълнуващите си приключения тя вплиташе и някой мъж. Неда никога не определяше как ще изглежда той, а само отбелязваше отделни негови черти - я устата, я очите, я ръцете, - също заимствувани от последната книга. Затова пък тоя мъж винаги имаше в характера си нещо пламенно и покоряващо. Той изпълваше живота й с много любов (о, как изживяваше Неда всичката тая възможна и мечтана любов!), а също и с много страдания. Защото историята винаги завършваше трагично и появата на тоя мъж биваше само за да удвои и без това огромното страдание, което се налагаше на Неда от нейния дълг.

Не, това не бяха фантазии, не бяха сантиментални момински мечти; това бе цял свят, изграден от книгите и друг от ежедневието. В него тя се приютяваше още от времето, когато в пансиона съученичките й я бяха отбягвали; приютяваше се в него и сега, макар да беше между своите, макар да беше обичана и обичаше...

Как искам да съм и аз като Соланж де Растиняк, мислеше си тя унесено, докато държеше книгата в ръце, ала не четеше. Всъщност толкова си приличат съдбите ни. И тя е като мен - самотница. Там религиозна война (описваше се някакво тъжно приключение от времето на хугенотите), и тук война... И всичко объркано и там, както у нас...

Откак Филип донесе в къщи новината, че руснаците са спрени при Плевен, а после Леге и Сен Клер я потвърдиха, Неда по-рядко мислеше за войната. Знаеше, че тя е далече; че помежду е Балкана и макар едва ли не всекидневно да изтръпваше от неочаквани срещи с ранени и пленници, тя продължаваше да живее със своите собствени, терзания. Сега безрадостната участ на нещастната Соланж де Растиняк й напомни, че някъде край Плевен гинат люде. Тя неволно се пренесе там, но не на фронтовата линия (колкото и да си припомняше картината, която висеше в трапезарията на пансиона, изобразяваща битката с мамелюците, Неда истински не можеше да си представи какво е това "сражение"), а си въобрази, че е назад, в някаква смрадлива болница като софийските, дето охкат и умират стотици ранени. В началото тя не мислеше къде точно да се намира тая болница. Само си представляваше страданието, изписано по лицата на хората. Но после реши, че това трябва да бъде руска болница, сиреч, че тя като българка не може да иде в турска, въпреки че госпожите от мисиите тук лекуваха турските ранени. Известно време тя се поколеба да каже ли истинското си име и отде иде. Ала внезапно в тая привична игра на мислите й се примеси и оня, необходимият мъж. Той имаше много сини очи и постоянно искаше вода; и отпървом тя само така го наричаше: оня с много сините очи. Но след това разбра, че той е някакъв княз, и те двамата започнаха да си говорят по французки, защото по неизвестна причина не искаха другите да разбират разговора им...