Стефан Дичев - Пътят към София

Общ!.. Общ!.. - повтаряше си Андреа, въртеше се в леглото и мачкаше възглавницата, тъй като възбуждението му все повече го разсънваше. Тогава той седна между нас, коляно до коляно, хвана душите ни, както се хващат ръце, и ни поведе по тоя път... Не може да се търпи, не трябва да се търпи - това аз го знаех, но как го каза той! И за революцията - не всичко е в ръцете ни! И за святата република, която да въздигнем един ден... И как го каза после в съда, когато го докараха... Нея нощ също не спах. Бяха го оковали... С рана на главата... посивял... А беше по-силен от всичките там... Видя ме - на мен ли се усмихна? От отчаяние ми идеше да извадя револвера и да стрелям в съдиите му... в себе си... После дойде Дяко, показа лозинка, писмо от средногорските комитети... Да го освободим - да нападнем съда... затвора... И колко мислихме! И нищо. Само дето се чу за съдията Шакир бей: щял да го помилва, ако Левски минел на тяхна страна... Намерили наистина кой да мине на тяхна страна! Докато една сутрин... Нея сутрин...

Андреа вече не можеше да лежи. Стана прав и тръгна из стаята. Споменът за оная страшна утрин го разтърсваше. "Той бе светец!" - каза Дяко. Да, той наистина бе светец... И това животно, Шакир, го разбра - затуй изглежда настоя: веднага... Ние цялата нощ бяхме край затвора му... Студ... и един вятър... Когато на разсъмване... Те винаги на разсъмване!.. Дяволски изчадия! И Шакир беше там. А ние с Дяко отдалеч... И безсилни. Но той беше силен; вървеше сред подивялата тълпа... а главата му вдигната - както си ходеше той, с вдигната глава. Изкачи се на бесилката... и после... Не... Колко дълго си повтарях: не може да бъде! Докато най-сетне разбрах, че всичко е загубено... Че с него всичко е пропаднало... И тогава заминах... Запилях се...

Загубено? Пропаднало!.. Той се спря, поразен, че отговорът е така прост. За да поникне стеблото, семето е трябвало да загине. Не беше ли всъщност негово дело въстанието след смъртта му? Кръвнини, грамади от трупове, изпепелени села и градове. А не остана ли пак събуденият копнеж, надеждата, очакването?.. Сега Русия беше тръгнала за правото дело, а с нея и българските синове - Дяко... ей го и Климент... Сигурно и още много други... Андреа не си каза: а аз? Не реши нищо, не си обеща. Той се спря само до прозореца, отвори го, вдъхна свежия въздух и дълго, дълго гледа... Развиделяваше се вече. Вятърът съвсем бе измел небето. Клоните на ореха неподвижно и влажно светлееха.

Той гледаше със зачервени от безсъние очи. Нещо звучеше, възземаше се в душата му, като оня копнеж тая вечер в стаичката на Мериам... Не, не копнеж за жена... а да бъда пак предишният. Или не и това... Безмълвно, безсъзнателно Андреа жадуваше да бъде друг, какъвто го иска времето: твърд да бъде, устойчив, да вярва и да действува. Мога ли? - попита се с цялото си същество той и дълго, сякаш да се прецени, не си отговори. Сива котка притича гъвкаво по високата тухлена ограда и се загуби в задния двор на Задгорски. Стъклото на един от насрещните прозорци синьо и лилаво и розово заблещука. Прозорецът на Недината стая! На бъдещата мадам Леге!.. За миг той се изкуши да стисне презрително устни и пак, както досега, да остави омразата му да го разпилее...

Както винаги, сутринта Климент се събуди навреме и в седем часа беше в болницата.

Всъщност през последните месеци целият град приличаше вече на болница. Освен мирновременната сграда на Цариградския път, дето сега откарваха тифозните, с ранени и умиращи бяха наблъскани всички по-големи джамии, училища, някои от кервансараите и дори пристройката на мютесарифския конак. Над тях се развяваше знамето на Червения полумесец; тук-таме и знамената на чуждите санитарни мисии - английската, италианската, германската - надошли в града, откак войната се затегна.

На Климент беше определено да работи в Буюк джамия; и тъй като за ранените в тая най-голяма сграда на града се грижеше английската мисия (отделно мисията имаше и своя, по-малка болница), той непрестанно биваше в досег не само с лекарите англичани, но и с англичаните, надошли в града като военни съветници, като кореспонденти на големите лондонски вестници, най-сетне и с ония, които бяха тук без определена задача, просто защото се водеше война.

Като лекар в едно пълно с нововъведения време, Климент бе свикнал вече с миризмата на карбол, на хлороформ, на нещо за гнило и потискащо. Въпреки това, когато тая сутрин прекрачи прага на джамията, той неволно се спря. Не миризма - отвратителна, гадеща воня го блъсна изведнъж в лицето. Той вдигна ръка да затули носа си, овладя се и бързо тръгна към вътрешността.