Стефан Дичев - Пътят към София

Каза съчувствено:

- Защо не останете тук?

- Да преспя?

- Да, къде по това време. Тъкмо и с Андреа ще се видите.

Дяко се поколеба. И без това няма тескере; а и хрътките вън... Но продължителното чакане бе изпънало нервите му, той толкова пъти руга на ум и Андреа, и собствения си късмет, че сега всичко му се струваше вече по-друго, отколкото изглеждаше... Например тоя турски мундир на закачалката? Офицерски! Чий е, на доктора? А защо тоя доктор така внезапно го кара да остане? Или се е досетил нещо? Често пъти външността лъже, мислеше Дяко, като наблюдаваше умореното, умно лице на домакина. Не, не прилича той на Андреа, не е от същото тесто, при все, че му е брат!..

- Благодаря ви за поканата. Бързам.

Ала не помръдна от мястото си. В къщата се бе хлопнала вратата. После от стълбището се зачуха тежки, провлачени стъпки.

И гласът на стария Слави:

- ... Три часа, откак човекът те чака...

Някой промърмори нещо, изръмжа. Отново се чу гласът на стария:

- Не влизай такъв!..

Вратата скръцна, открехна се, а пак не се видя човек. Само сърдитият предупредителен глас на Слави дойде съвсем отблизо:

- Поне се понаплискай с вода!

- То си е моя работа - каза оня, ръмжащият глас; в същия миг вратата с трясък се отвори и в стаята нахълта Андреа.

Той гледаше Дяко и Дяко гледаше него.

Каза:

- Ти ли си, дето ме чакаш?

Дяко кимна, без да отговори.

- За какво съм ти притрябвал, а? - Андреа искаше да пристъпи към него, ала само се залюля и изкриви уста в усмивка. - Ти кой беше?

- Не ме ли помниш?

Климент повече не се сдържа:

- Негова милост е Дяко... От седемдесет и трета - Дяко!.. Чувай, я ела да се наплискаш със студена вода...

- Пусни ме! Ти какво пак се месиш... Отде ще ти го знам кой е...

Андреа запристъпя към вътрешността на стаята, сподирян от погледите на другите двама.

- Седемдесет и трета - мърмореше той, сбръчкал вежди. През мътилката в паметта му проблясваха светлини. Нещо си говореше полугласно, неразбрано. Чуваха се само отделни думи:

- ... като тогава... ще се свърши... Нека, нека!

Внезапно той се извърна. Очите му се втренчиха в госта.

- Ти... дето при бесилката... Дето... Дяко! - неочаквано изрева Андреа. От възбуждение гласът му пресекна. - Брате Дяко!

Той разпери ръце да го прегърне, но вълнението му беше така силно, че се повали до едното от леглата. Надигна се, седна и без да отмахне очи от госта, упорито заповтаря:

- Виждаш ли, а? Виждаш ли до какво дередже я докарахме?.. Виждаш ли...

- Виждам - мрачно го пресече Дяко. В гласа му имаше гневно презрение, когато каза:

- Не заслужавате нищо вие... Хората там умират за нас, а ти - виж се!

Андреа не отместваше от него очи, не помръдваше. Какво му говори? За кого?

- Тогава при бесилката... помниш ли... той погледна към нас... - подхвана пак предишната, упоритата мисъл.

- Мълчи! Той беше светец!.. Ако да беше той сега жив... Андреа, Андреа! Човек знаех, че имаме тук - верен, решителен... И то тъкмо кога освободителите ни имат най-много нужда от нас...

Дяко махна гневно с ръка.

- Добре, карай, както я разбираш... Чакай и ти наготово!

Той му обърна гръб и тръгна да излезе, когато неочаквано докторът затвори вратата и се изпречи на пътя му. Дяко неволно посегна към джоба си.

Климент каза:

- В тая къща не е само Андреа.

- Какво искаш?

- Руснаците ли те пращат?

- Теб какво те интересува?

- Аз не съм от тия, дето чакат наготово!

Острите очи на госта се стрелнаха към Андреа, клюмнал и жалък, и се прехвърлиха на окачения турски мундир.

- А това?

- Мундира?.. Ако не е той, отдавна да съм в Диарбекир. Изглежда само ти не знаеш, че съм учил в Русия!

Дяко трепна - в Русия? Та нали другият брат му се бе похвалил още щом влезе?

- Чувай, докторе, да те предупредя. За това, което ще се иска от тебе, не пращат в Диарбекир.

- Предполагам.

- Добре тогава.

И Дяко неволно погледна пак към Андреа. Но младежът седеше на леглото, провисил глава, косата му закриваше лицето; изглеждаше като да спи.

- Ето какво се иска - пристъпи Дяко към масата и Климент развълнувано седна до него.

Но Андреа не спеше. Гласовете на брат му и на Дяко едва досягаха вцепененото му от спирта съзнание и в него сега витаеше една-единствена мисъл: че е недостоен. Предишните лутания, терзанията, които го доведоха до това положение, бяха нищо в сравнение с озарилия го като светкавица ужас. Недостоен!.. Той се виждаше на дъното на бездната. Нямаше светлина наоколо. А високо нейде пак онова сиво небе, което се прекатури в сокака и го затисна със звездите си... Докато студеният есенен вятър не го разбуди и го прогони към къщи... Към къщи ли? Беше срещнал заптии... Онова куче, Амир! Да не бях се връщал! - изпъшка в себе си Андреа. Да бяха ме задържали в кауша, по-добре - а така! Но той се бе върнал; появилият се изневиделица комендантски адютант се разпореди да го пуснат, "защото е брат на хекимина от голямата болница". И сега Андреа се оглеждаше в очите на някогашния си комитетски другар и не само чуваше - разбираше докъде е стигнал... Всъщност никой не знае истината и защо съм в това положение, опита се да се оправдае пред съвестта си той. И си каза: аз съм като оная майка, дето задушила детето си от много прегръдки. Но съзнаваше, че и това не е напълно вярно, че има и нещо друго и то иде не от премногото любов, а от недостатъчното постоянство. И ето сега! Дяко беше търсил мене, а намери Климент. Като с учението! Аз чувствувам, знам, че съм повече от него, ала той стана лекар; на него хората разчитат, него уважават... Андреа неволно се заслуша в гласа на брат си: