Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Галех раменете й, както човек гали умиращо животно. След като думите не можеха да постигнат нищо, може би едно нежно докосване можеше да помогне: но не знаех дали може изобщо да го почувства. После внимателно повдигнах раменете й от пода, положих главата й в скута си, свалих шапчицата от клетата й уморена глава и бършех сълзите й, които се лееха от затворените й клепачи надолу по умореното й, набраздено от бръчки лице. Седях мълчаливо с нея, докато по-дълбокото й дишане ми подсказа, че е заспала. Дори в съня й сълзите още набъбваха от затворените й клепачи и се стичаха по мокрите й бузи.

Когато излязох от покоите на кралицата, лорд Робърт беше там.

— Вие — казах, без особено удоволствие.

— Да, аз — каза той. — И не е нужно да ме гледаш така намръщено. Не съм виновен аз.

— Вие сте мъж — отбелязах. — А за скръбта, от която страдат жените, най-често са виновни мъжете.

Той се изсмя кратко:

— Признавам се за виновен в това, че съм мъж. Можеш да дойдеш и да вечеряш в покоите ми. Накарах да ти приготвят малко бульон, хляб и плодове. Момчето ти също е там. При Уил е.

Тръгнах с него: беше обвил ръка около кръста ми.

— Болна ли е? — попита той, допрял уста до ухото ми.

— Никога не съм виждала човек в по-лошо състояние — казах.

— Кърви ли? Болки ли има?

— Сърцето й е разбито — казах кратко.

Той кимна при тези думи и бързо ме въведе в покоите си: Това не бяха великолепните покои, с които разполагаше някога семейство Дъдли. Бяха три скромни стаи, но той беше накарал да ги подредят много спретнато с две легла за слугите му, личен кабинет за него, огнище, до което беше поставено гърне с бульон, и маса, подредена за трима ни. Когато влязохме, Дани вдигна поглед от скута на Уил и нададе лек радостен писък — най-силният звук, който беше издавал — и протегна ръце нагоре към мен. Взех го в прегръдките си.

— Благодаря ти — казах на Уил.

— Той ми беше утеха — каза той искрено.

— Можеш да останеш, Уил — каза Робърт. — Хана ще вечеря с мен.

— Нямам апетит — каза Уил. — Видях толкова много печал в тази страна, че стомахът ми е пълен с нея. Болен съм от скръб. Иска ми се да можех да имам малко радост за подправка.

— Времената ще се променят — каза насърчително Робърт. — Вече се променят.

— Именно вие сигурно сте готов за нови времена — каза Уил, внезапно се бе оживил. — След като при предишното царуване бяхте един от най-великите лордове, а по време на сегашното бяхте предател, очакващ смъртна присъда. Предполагам, че промяната ще е много благоприятна за вас. На какво се надявате от следващото царуване, милорд? Какво ви обеща следващата кралица?

Почувствах как по тялото ми премина лека тръпка. Това беше същият въпрос, който бе задал слугата на Робърт Дъдли, същият въпрос, който си задаваха всички. Какво можеше да бъде непостижимо за Робърт, щом Елизабет го обожаваше?

— Нищо, освен добро за страната — каза небрежно Робърт с приятна усмивка. — Ела и вечеряй с нас, Уил. Сред приятели си.

— Добре — каза той, като седна на масата и придърпа една купа към себе си. Качих Дани на стола до мен, за да може да яде от моята купа, и взех чаша вино, която лорд Робърт ми наля.

— За нас — каза Робърт, като вдигна чашата си в иронична наздравица. — Една сломена кралица, един отсъстващ крал, едно изгубено бебе, една кралица в очакване, двама шутове и един разкаял се предател. За наше здраве.

— Двама шутове и един стар предател — каза Уил, като вдигна чашата си. — Общо трима глупаци.

Отново поех службата си при кралицата, сякаш това се разбираше от само себе си. Тя беше толкова нервна и подозрителна към всички около нея, че приемаше да бъде обслужвана само от хора, които са били около нея от най-първите дни. Сякаш почти не беше забелязала, че съм отсъствала в продължение на повече от две години, и че сега бях зряла жена, при това облечена като жена. Обичаше да ме слуша как й чета на испански, обичаше и да седя до леглото й, докато спеше. Поради дълбоката тъга, която я бе завладяла след провала на втората й бременност, тя не прояви интерес към съдбата ми. Казах й, че баща ми беше починал, че се бях омъжила за годеника си, и че имаме дете. За нея представляваше интерес само това, че съпругът ми и аз сме разделени — той във Франция, в безопасност, надявах се, докато аз бях в Англия. Не споменах Кале: тя беше толкова унизена от загубата на града, на английската слава, колкото се срамуваше и от загубата на бебето.