Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Кралица Мери пусна ръката ми и отиде сама на вечеря. Когато знатните благородници и дребните дворяни се изправиха на крака, докато тя отиваше към високата маса в голямата зала, забелязах колко малка изглеждаше: дребна жена, смазана от задълженията си в един враждебен свят. Гледах я как пристъпва към трона си, сяда и оглежда намалелия си двор с напрегнатата си, решителна усмивка, и си помислих — не за първи път — че тя беше най-храбрата жена, която бях познавала. Жената с най-лошия късмет на света.

За мен и Дани пътуването до Хатфийлд беше весело. Той беше яхнал странично коня пред мен, докато се умори твърде много, и тогава го привързах на гърба си и той заспа, унасян от подрусването. Пътувах с охрана от двама мъже: след изредилите се една след друга епидемии през зимата и лишенията поради няколко поредни лоши жътви, пътищата бяха постоянно застрашавани от разбойници, бандити или просто скитници и просяци, които настояваха с крясъци да им дадем пари и заплашваха с насилие. Но с тези двама мъже, яздещи в тръс зад нас, Даниел и аз бяхме спокойни. Времето беше чудесно, дъждът най-после беше спрял, а по пладне слънцето бе толкова горещо, че ни беше приятно да закусваме в някое поле, на сянка в някоя гора, или понякога край някоя река или поток. Оставях Даниел да щапука бос, или да седи гол във водата, докато тя се плискаше около него. Сега той стоеше стабилно на краката си, втурваше се за кратко напред и се връщаше при мен, и постоянно искаше да го вдигна нагоре, за да види още, да докосва предметите, или просто да милва лицето ми и да ме кара да обръщам поглед в една или друга посока.

Докато яздехме, аз му пеех — испанските песни от моето детство — и бях сигурна, че ме чуваше. Малката му ръчичка махаше в такт с музиката, той леко се присвиваше от удоволствие, когато започнех да пея, но никога не запяваше с мен. Оставаше си безмълвен като спотаило се зайче, като еленче в орловата папрат.

Старият дворец в Хатфийлд беше мястото, където отглеждаха кралските деца от поколения насам, избран заради чистия въздух и близостта си до Лондон. Беше стара постройка, с малки прозорци и тъмни греди по средата. Мъжете влязоха първи и ни отведоха до предната врата, за да можем Дани и аз да слезем от конете и да влезем вътре, докато те отведат конете до порутените конюшни недалече от къщата.

В коридора нямаше кой да ни посрещне. Видях само едно момче, внасящо пънове за огъня, който се поддържаше постоянно, дори посред лято.

— Всички са в градината — каза той. — Разиграват пиеса.

Посочи към една врата в дъното на къщата и с Дани на ръце аз я отворих, тръгнах по каменния коридор към друга врата, а после излязох на слънцето.

Каквато и пиеса да беше имало, тя очевидно беше приключила, и беше останала само игра на гоненица. Воали от златотъкан плат и сребро и преобърнати столове бяха пръснати из овощната градина, а придворните дами на Елизабет бягаха във всички посоки от някакъв мъж в центъра на кръга, върху чието лице беше метнат тъмен шал, за да закрие очите му. Докато гледах, той улови една развята фуста и притегли към себе си едно момиче, но то се изви, отскубна се и побягна със смях. Те се събраха около него и с много кикот и гукане го обръщаха отново и отново, докато той се замая, а после се оттеглиха. Той отново се втурна в една посока, докато те бягаха насам-натам, кикотейки се с онази опияняваща смесица от момичешка игривост и женска възбуда. Сред тях, с развяваща се свободно пусната червена коса, захвърлила шапчицата си, с пламнало и зачервено лице и заливаща се от смях, беше принцесата. Тя не беше онази Елизабет, която бях виждала с лице, побеляло от ужас. Не беше принцесата, която бях виждала подпухнала на леглото й, поболяла се от страх до мозъка на костите. Тя беше принцеса, вървяща към лятното слънцестоене на живота си, към разцвета на женствеността си, приближаваща се към трона. Тя беше принцеса от вълшебните приказки, красива, силна, упорита, непобедима.

— Е, хвала на Бога — прошепнах полугласно, скептична като всеки шут.

Докато гледах, тя потупа мъжа с вързаните очи по рамото и понечи да побегне отново. Този път той беше твърде бърз за нея. Ръката му се стрелна бързо, тя не успя да отскочи назад, той я сграбчи за талията, и макар тя да се бореше, я притисна към себе си. Сигурно беше почувствал как се задъхва, облегната на него. Сигурно беше усетил мириса на парфюма в косата й. Сигурно я беше познал веднага.

— Хванах те! — извика той. — Кой е това?