Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Как можеш да понасяш раздялата със съпруга си? — попита тя внезапно, след три дълги часа на мълчание един сив следобед.

— Липсва ми — казах, сепната от това, че внезапно ми беше заговорила. — Но се надявам да го намеря отново. Ще отида във Франция възможно най-скоро: ще отида и ще го потърся. Или се надявам той да дойде при мен. Ако се съгласите да ми помогнете да изпратя съобщение, това ще успокои сърцето ми.

Тя се обърна към прозореца и се загледа навън към реката.

— Държа флотилия от кораби, готова да доведе краля при мен — каза тя. — Имам коне и удобни жилища за почивка по протежение на целия път от Дувър до Лондон. Всички те го чакат. Хората прекарват живота си, изкарват прехраната си, като го чакат. Една малка армия се занимава само това — да го чака. Аз, кралицата на Англия, собствената му съпруга, го чакам. Защо не идва?

Не можех да й дам отговор. Никой не можеше да й даде отговор. Когато попита испанския посланик, той се поклони ниско и промърмори, че кралят трябвало да бъде с армията си — тя трябвало да разбере нуждата от това — французите още заплашвали земите му. Това я удовлетвори за един ден, но на следващия ден, когато го потърси, испанският посланик си беше отишъл.

— Къде е той? — попита кралицата. Държах шапчицата й, докато чаках камериерката да свърши с прическата й. Красивата й кестенява коса сега беше посивяла и оредяла, когато се разрешеше с четката, изглеждаше рядка и суха. Бръчките по лицето й и умореният й поглед я правеха да изглежда далеч по-стара от своите четирийсет и две години.

— Къде е кой, ваше величество? — попитах.

— Испанският посланик, граф Фериа?

Пристъпих напред и подадох шапчицата й на камериерката, като ми се искаше да можех да измисля нещо остроумно, за да я развеселя. Хвърлих поглед към Джейн Дормър, която беше близка приятелка с испанския граф, и видях смущението, което бързо се изписа на лицето й. Нямаше да получа помощ от нея. Стиснах зъби и казах истината:

— Мисля, че замина да се срещне с принцесата.

Кралицата се обърна да ме погледне, с ужасени очи.

— Защо, Хана? Защо му е да прави това?

Поклатих глава:

— Откъде да знам, ваше величество? Нима той не ходи от време на време да поднесе почитанията си на принцесата?

— Не. Не го е правил. През повечето време, откакто той е в Англия, тя беше под домашен арест, заподозряна в предателство, и самият той настояваше да я екзекутирам. Защо би отишъл да поднесе почитанията си сега?

Никоя от нас не отговори. Тя пое шапчицата от ръцете на чакащата жена и я сложи, като срещна собствения си открит поглед в огледалото.

— Сигурно кралят му е наредил да отиде. Познавам Фериа, той не е човек, който би се замесил доброволно в заговор. Сигурно кралят му е наредил да отиде.

Тя замълча за миг, мислейки как да постъпи. Останах със сведен поглед: непоносимо ми беше да вдигна очи и да я видя, изправена пред съзнанието, че собственият й съпруг изпраща съобщения на нейната наследница, на нейната съперница, на своята любима.

Когато се обърна отново към нас, изражението й беше спокойно.

— Хана, искам да поговоря с теб, ако обичаш — каза тя, като протегна ръка.

Отидох до нея, тя ме хвана под ръка и се облегна леко на мен, докато вървяхме от стаята към приемната й.

— Искам да отидеш при Елизабет — каза тя тихо, когато отвориха вратите. Навън почти нямаше хора, които да чакат да се срещнат с нея. Всички бяха в Хатфийлд. — Просто иди, уж отиваш на посещение. Кажи й, че наскоро си се върнала от Кале и искаш да видиш как е. Можеш ли да направиш това?

— Ще трябва да взема сина си — поставих условие.

— Вземи го — кимна тя. — И виж дали можеш да разбереш от самата Елизабет или от дамите й, какво е искал граф Фериа от нея.

— Може и да не ми кажат нищо — казах с неудобство. — Те със сигурност знаят, че служа при вас.

— Можеш да попиташ — каза тя. — Ти си единствената моя приятелка, за която вярвам, че ще бъде допусната до Елизабет. Винаги си била посредник между нас. Тя те харесва.

— Може би посланикът е правел просто посещение на вежливост.

— Може би — каза тя. — Но е възможно кралят да я притиска да се омъжи за Савойския херцог. Тя ми се закле, че няма да приеме, но Елизабет няма принципи, има само маски. Ако кралят е обещал да подкрепи претенциите й да бъде моя наследница, тя може и да сметне, че си струва да се омъжи за братовчед му. Трябва да знам.

— Кога искате да замина? — попитах неохотно.

— Утре на разсъмване — каза тя. — И не ми пиши, заобиколена съм от шпиони. Ще чакам да ми кажеш какво е намислила тя, когато се върнеш при мен.