Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Но докато времето се стопляше, а бебето не идваше, аз си помислих, че нейният Бог трябва да е наистина строг и суров, щом можеше да приема молитвите и страданието на такава кралица, а да не й даде дете, което да обича.

Госпожице-момче,

Кралицата скоро ще излезе от усамотението си, и аз имам нужда от съветите ти. Можеш да ми донесеш требника от синьо кадифе, който оставих в параклиса на мястото, където седях; и ела веднага.

Отидох в параклиса: Дани вървеше пред мен. Трябваше да се привеждам, за да може той да се държи за пръстите ми с две ръце и да ходи, като се крепи за мен. Гърбът ме болеше, когато стигнахме в параклиса, аз седнах в стола на Робърт и оставих Дани да продължи до една от скамейките, където се настани. Никога не бих повярвала, че ще се навеждам, докато ме заболи гърбът, заради едно малко момче, и въпреки това, когато взех требника и тръгнахме обратно към стаята си, отново се наведох ниско, за да позволя на Дани да се държи за пръстите ми. Мълчаливо се помолих може би дори сега, в този миг, кралицата да може да роди син и да може да познае радост като тази, такава странна, неочаквана радост — щастието да се грижа за дете, чийто живот е изцяло в ръцете ми.

Той не беше обикновено дете. Дори аз, която знаех толкова малко за децата, можех да разбера това. Подобно на къща със спуснати капаци на прозорците, това дете беше обгърнало себе си с щит, и като бе затворило вратите и прозорците, се беше изолирало от живота на външния свят. Струваше ми се, че стоя отвън, викайки за отговор, който можеше никога да не дойде. Но бях твърдо решена да продължа да го призовавам.

Дворът беше в Ричмънд и още щом пристигнах, разбрах, че нещо се беше случило. В конюшните цареше атмосфера на потисната възбуда, всички клюкарстваха по ъглите, и нямаше кой да поеме конете ни — нямаше ги дори конярите на семейство Дъдли.

Хвърлих юздите на най-близкия млад мъж, и с Дани на ръце закрачих по настланата с големи каменни плочи пътека към входа на двореца, намиращ се откъм градината. Видях още хора, които си шепнеха на групи, и почувствах как страхът стисва сърцето ми. Ами ако някой от многобройните заговори на Елизабет беше предизвикал бунт право тук, в самия кралски дворец, и тя беше поставила кралицата под арест? Ами ако кралицата беше започнала да ражда това късно заченато бебе, и то я беше убило, както толкова много хора я бяха предупреждавали, че ще стане?

Не смеех да попитам някой непознат, защото се боях от отговора, който можеше да получа, затова продължих нататък, като вървях все по-бързо и по-бързо, през входа на вътрешната зала, като се оглеждах за приятелско лице. Търсех някой, когото да попитам, някой, на когото можех да се доверя. В дъното на залата беше Уил Сомърс, седнал съвсем сам, напълно изолиран от останалите шушукащи групички. Приближих се до него и го докоснах леко по рамото.

Безучастният му поглед се насочи първо към Дани, а после към мен. Не ме позна.

— Мистрес, не мога да направя нищо за вас — каза той кратко и извърна глава. — Днес нямам настроение за шеги, мога да докарам само най-низш хумор, защото самият аз съм с много нисък дух.

— Уил, аз съм.

Когато чу гласа ми, той млъкна и ме погледна по-внимателно.

— Хана? Шутът Хана? Хана, Невидимият шут?

Приех с кимване упрека, който се долавяше в думите му.

— Уил, какво се е случило?

Той не подметна нищо за дрехите ми, за детето ми, или за каквото и да е.

— Става дума за кралицата — каза той.

— О, Уил, не е мъртва, нали?

Той поклати глава:

— Не още. Но може да е само въпрос на време.

— Бебето? — попитах, изпълнена с мъчителна увереност, че знам отговора.

— Случи се отново — каза той. — Нямаше бебе. Отново. И тя отново стана за посмешище на Европа и причина за унижението си.

Без да мисля, протегнах ръце към него за утеха, и той ги хвана здраво.

— Болна ли е? — попитах след миг.

— Нейните дами казват, че не иска да се надигне от пода — каза той. — Седи прегърбена на пода, с вид повече на просякиня, отколкото на кралица. Не знам как можа това да се случи, Хана. Не знам как стана. Когато си я спомням като дете, толкова лъчезарна и мила, когато си спомням как се грижеше майка й за нея, и как баща й я обожаваше и я наричаше свое дете, своята най-хубава принцеса на Уелс, и сега този мизерен край… какво ще последва?

— Защо? Какво ще последва? — повторих, ужасена.

Той повдигна рамо и ми отправи крива, тъжна усмивка.

— Тук — нищо особено — каза с пренебрежение. — Ще се случи в Хатфийлд. Там е наследницата; очевидно тук не можем да създадем наследник. Два пъти опитахме да създадем наследник тук, и нищо не излезе. И изобщо тук нищо не е наред. Но в Хатфийлд — та половината й придворни вече са там, а останалите бързат да се присъединят към тях. Не се съмнявам, че сигурно вече си е подготвила речта. Тя ще е напълно подготвена за деня, когато ще й кажат, че кралицата е мъртва и тя е новата кралица. Сигурно е планирала всичко — къде ще седи и какво ще каже.