Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Тогава ще се моля да си възвърнеш не здравия разум, а доброто настроение — каза той. Тръгна към предната врата, където го чакаше конят му.

Лейди Дъдли не обърна никакво внимание на Джон Дий, когато мина покрай нея, макар че той спря и се поклони, невъзмутим както винаги. Когато и двамата излязоха, тя сякаш внезапно осъзна, че след миг ще бъде късно, и забърза навън след тях към горната площадка на стълбите. Разтвори широко големите двойни врати и светлината на зимното слънце плисна в тъмния коридор. Бях заслепена и притворих очи, виждайки я като сянка на върха на стълбите. За миг ми се стори, че тя не стои върху широко каменно стъпало, а на самия остър като нож ръб между живота и смъртта, пристъпих напред и протегнах ръка да я задържа. При докосването ми тя се извъртя рязко и щеше да падне по каменните стъпала, ако Джон Дий не я беше хванал за ръката и не я беше задържал.

— Не ме докосвай! — изсъска тя. — Не смей да ме докосваш!

— Стори ми се, че видях…

Джон Дий я пусна и ме погледна внимателно.

— Какво видя, Хана?

Поклатих глава. Дори когато той бързо ме дръпна настрани, където почти не можеха да ни чуят, не му описах видяното.

— Твърде неясно е — казах. — Съжалявам. Сякаш тя се крепеше на самия ръб на нещо, и можеше да падне, а после едва не падна. Няма значение.

Той кимна.

— Когато дойдеш в двора, ще опитаме отново — каза. — Мисля, че още имаш дарбата си, Хана. Мисля, че ангелите още ти говорят. Само притъпените ни чувства на смъртни хора ни пречат да ги чуем.

— Бавите негова светлост — каза му рязко лейди Дъдли.

Джон Дий погледна надолу към стълбите, където лорд Робърт тъкмо се мяташе върху седлото.

— Той ще ми прости — каза. Пое ръката й и се готвеше да сведе глава над нея, но тя я отдръпна.

— Благодаря ви за гостуването — каза той.

— Всеки приятел на негова светлост винаги е добре дошъл — каза тя, почти без да движи устни. — Независимо от това каква компания предпочита.

Джон Дий слезе по стълбите, яхна коня си, вдигна шапката си за поздрав към нейна светлост, усмихна ми се и двамата мъже потеглиха.

Докато тя ги гледаше как се отдалечават, чувствах как гневът и омразата й към него бликаха от нея, както кръвта блика от рана, докато останаха единствено болката и обидата. Тя остана изправена, докато те свърнаха зад ъгъла на парка, а после коленете й омекнаха и се подвиха, а госпожа Одингсел я хвана под ръка, за да я отведе вътре и нагоре по стълбите до стаята й.

— Сега какво? — попитах, когато госпожа Одингсел излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.

— Сега тя ще плаче и ще спи няколко дни, а после ще стане и ще бъде като полумъртва: студена и празна отвътре, без сълзи за проливане, без гняв, без любов, която да даде. После ще бъде като хрътка на къс повод, докато той се върне, а след това гневът й ще се излее отново.

— И така отново и отново? — попитах, вътрешно ужасена от този цикъл на болка и гняв.

— Отново и отново — каза тя. — Единственото време, когато беше спокойна, бе, когато мислеше, че ще го обезглавят. Тогава можеше да скърби за него и за себе си, и за любовта, която са споделяли като млади.

— Искала е той да умре? — казах невярващо.

— Тя не се страхува от смъртта — каза госпожа Одингсел тъжно. — Мисля, че копнее смърт — за него и за себе си. Какво друго освобождение може да има за тях?

Чаках вести от двора, но не можех да науча нищо освен общи клюки. Бебето, което трябваше да се роди през март, закъсняваше, а към април хората започваха да казват, че кралицата отново е сгрешила, и че няма дете. Всяка сутрин и вечер коленичех в малкия параклис на семейство Филипс, молейки се пред статуята на Богородица кралицата да чака дете и може би дори да ражда, дори в този момент. Не можех да си представя как ще бъде в състояние да понесе едно ново разочарование. Знаех, че е храбра жена, на света нямаше по-смела жена от нея, но да излезе от стаята, където се беше усамотила преди раждането, за втори път и да каже на света, че това отново е било грешка, продължила десет месеца и няма бебе — не можех да си представя как някоя жена може да понесе унижението от това, а най-малко — кралицата на Англия, върху която бяха приковани очите на всички в Европа.

Клюките по неин адрес до една бяха злобни. Хората казваха, че се е престорила на бременна умишлено, за да се опита да докара съпруга си у дома, казваха, че смятала да вмъкне тайно някакво бебе и да го представи като католически принц за Англия. Дори не я защитавах срещу злобния шепот, който чувах всеки ден. Познавах я, както не я познаваше никой от тях, и знаех, че е напълно неспособна да лъже съпруга си, или да излъже своя народ. Тя беше твърдо решена да постъпва правилно пред своя Бог, и за нея това винаги беше на първо място. Кралицата обожаваше Филип и беше готова да направи почти всичко на света, за да го има до себе си. Но никога не би сторила грях заради него, нито заради който и да е мъж. Тя никога нямаше да отхвърли своя Бог.