Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Той пристъпи в стаята и я целуна. Усети вкуса на вино в дъха му.

— Не искаха да си тръгват — каза той. — Поне от три часа се опитвам да се измъкна, за да бъда с теб.

Той я повдигна и я понесе към леглото.

— Но, Артур, не искаш ли…?

— Искам теб.

— Разкажи ми приказка.

— Не ти ли се спи сега?

— Не. Искам да ми изпееш песента за това как маврите изгубили битката при Малага.

Каталина се засмя:

— Битката при Алама. Ще ти изпея някои от строфите, но тя продължава безкрайно.

— Изпей ми ги всичките.

— Ще ни трябва цяла нощ — възрази тя.

— Имаме цяла нощ, слава на Бога — каза той с радост в гласа. — Имаме цяла нощ, имаме и всички нощи до края на живота си, благодаря на Бога за това.

— Тази песен е забранена — каза тя. — Лично майка ми я забрани.

— Как тогава си я научила? — вниманието на Артур веднага се отклони.

— Слугите — каза тя небрежно. — Имах бавачка, която беше „мориско“ — понякога забравяше коя съм аз и коя е тя, и ми пееше.

— Какво е „мориско“? И защо песента е била забранена? — попита той любопитно.

— „Мориско“ означава „малък мавър“ на испански — обясни тя. — Така наричаме маврите, които живеят в Испания. Те не са истински маври като онези в Африка. Затова ги наричаме „малки маври“. Когато заминах, те започваха да се наричат „Мудаджан“ — „човек, на когото е позволено да остане“.

— На когото е позволено да остане? — попита той. — В родната си земя?

— Това не е тяхна земя — каза Каталина мигновено. — Това е наша, испанска земя.

— Те са я владели в продължение на седемстотин години — изтъкна той. — Докато вие, испанците, не сте правели нищо друго, освен да пасете кози в планините, те са строели пътища, замъци и университети. Ти сама ми разказа това.

— Е, сега е наша — каза тя решително.

Той плесна с ръце като султан:

— Изпей песента, Шехерезада. И я изпей на френски, варварка такава, за да мога да я разбера.

Каталина събра длани като жена, която се готви за молитва, и му се поклони ниско.

— Така вече е добре — каза Артур, наслаждавайки се на вида ѝ. — В харема ли научи това?

Тя му се усмихна, вдигна глава и запя:

Тя замлъкна, после допълни:

— И беше вярно. Горкият Боабдил излезе от двореца Алхамбра, от червената крепост, за която казваха, че никога няма да падне, с ключовете върху копринена възглавничка, поклони се ниско, връчи ги на майка ми и баща ми и се отдалечи. Казват, че при планинския проход погледнал назад към кралството си, красивото си кралство, и заплакал, а майка му казала да плаче като жена за онова, което не е могъл да задържи като мъж.

Артур се разсмя хлапашки:

— Какво му казала?

Каталина вдигна поглед, с мрачно лице:

— Било е много трагично.

— Точно такова нещо би казала баба ми — каза той възхитено. — Слава Богу, че баща ми си е спечелил короната. Баба ми щеше да е също толкова мила и нежна, ако бе претърпял поражение, колкото и майката на Боабдил. Мили Боже: „плачи като жена за онова, което не можеш да задържиш като мъж“. Да кажеш такова нещо на мъж, който си тръгва победен!

Каталина също се засмя:

— Никога не съм мислила за това по този начин — каза тя. — Не е много утешително.

— Представи си да заминаваш в изгнание с майка си, а тя да ти е толкова разгневена!

— Представи си да изгубиш Алхамбра, никога да не се върнеш там!

Той я притегли към себе си, целуна я и заповяда:

— Никакви съжаления!

Тя веднага му се усмихна и нареди на свой ред:

— Развесели ме тогава. Разкажи ми за майка си и баща си.

Той се замисли за миг:

— Баща ми бил роден като наследник на рода Тюдор, но в поредицата на възможните престолонаследници преди него имало десетки други — каза той. — Баща му искал да го кръсти Оуен, Оуен Тюдор, хубаво уелско име, но умрял преди раждането му, във войната. Когато той се родил, баба ми била едва дванайсетгодишно дете, но се наложила и го нарекла Хенри — кралско име. Можеш да разбереш какво си е мислела дори още тогава, макар че самата тя не била много повече от дете, а съпругът ѝ бил мъртъв.

— Късметът на баща ми преминавал през възходи и падения с всяка битка на гражданската война. В един момент бил син на властващата фамилия, в следващия се наложило да бягат. Чичо му Джаспър Тюдор — помниш го — не губел вяра в баща ми и в каузата на Тюдорите, но се стигнало до последна битка, в която нашата кауза била изгубена. Нашият крал бил екзекутиран. Едуард се възкачил на трона, а баща ми бил последният от рода. Намирал се в такава опасност, че чичо Джаспър се измъкнал от замъка, в който ги държали, напуснал страната заедно с него и избягал в Бретан.