Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Е, изглежда, че френският крал не се интересува много с кого сключва съюз. Първо с турците, а сега — и с баща ти.

— Е, по-добре крал Луи да се съюзява с баща ми, отколкото с турците — каза тя упорито. — Всичко е за предпочитане пред това да ги поканим да дойдат.

— Но защо баща ти би се съюзил с нашия враг?

— Винаги е искал Неапол — довери му тя. — Неапол и Навара. Решен е да ги има — по един или друг начин. Крал Луи може и да си мисли, че се е сдобил със съюзник, но ще се наложи да плати за него висока цена. Познавам баща си. Той играе продължителна игра, но обикновено постига своето. Кой ти изпрати новината?

— Баща ми. Мисля, че е ядосан, задето не е бил посветен в плановете им. Само от французите се бои повече, отколкото от шотландците. За нас е разочарование, че баща ти би се съюзил с тях по какъвто и да е повод.

— Тъкмо обратното: баща ти би трябвало да е доволен, че баща ми отклонява вниманието на французите на юг. Баща ми му прави услуга.

Той каза присмехулно:

— Много ми помагаш.

— Баща ти няма ли да се присъедини към тях?

Артур поклати глава:

— Може би, но неговото най-голямо желание е да запази мира в Англия. Войната е ужасно нещо за една страна. Ти си дъщеря на войник и би трябвало да го знаеш. Баща ми казва, че е ужасно нещо да видиш една страна във война.

— Баща ти е водил само една голяма битка — каза тя. — Понякога се налага да се сражаваш. Понякога трябва да победиш врага си.

— Не бих се сражавал, за да се сдобия с нови земи — каза той. — Но бих се сражавал, за да защитя нашите граници. Мисля също така, че ще се наложи да се бием срещу шотландците, освен ако сестра ми не успее да промени самата им същност.

— А баща ти готов ли е за война?

— Разполага с фамилията Хауард, която охранява севера от негово име — каза той. — И се ползва с доверието на всички лордове от севера. Укрепил е замъците и държи Големия Северен път отворен, така че да може да вдигне на оръжие войниците си там, ако стане нужда.

Каталина изглеждаше замислена.

— Ако трябва да се бие, по-добре е да нападне — каза тя. — Тогава може да избере времето и мястото за битката и да не е принуден да се отбранява.

— Това ли е по-добрият начин?

Тя кимна:

— Баща ми би сметнал така. Най-важното е да поведеш армията си напред и да ѝ дадеш увереност. Пред теб е богатството на страната, за да попълваш запасите си; на твоя страна е и това, че се движите напред: войниците обичат съзнанието, че напредват. Няма нищо по-лошо от това да бъдеш принуден да се обърнеш, за да се биеш.

— Ти си истински тактик — каза той. — Толкова ми се иска да можех да имам твоето детство и да знам нещата, които знаеш ти.

— Имаш го — каза тя нежно. — Защото всичко, което зная, е на твое разположение, и всичко, което съм, е твое. А ако ти и нашата страна някога имате нужда да се сражавам за вас, ще го сторя.

Става все по-студено и по-студено, дългата дъждовна седмица премина в поредица от градушки, а сега заваля и сняг. Но това не е яркият, студен блясък на зимата — ниско паднала, влажна мъгла се стели под вихрещи се облаци и навяван от вятъра мокър сняг, който полепва на буци по дърветата и куличките и се задържа в реката като замръзнал стар шербет.

Когато идва в стаята ми, Артур се плъзга по бойниците, сякаш се пързаля с кънки, и тази сутрин, когато се връщаше в стаята си, бяхме сигурни, че ще ни открият, защото се подхлъзна върху пресен лед, падна и изруга толкова високо, че стражът на съседната кула подаде глава навън и извика: „Кой ходи там?“, и трябваше да извикам в отговор, че това съм аз, и съм излязла да храня зимните птици. Затова Артур ми подсвирна и каза, че това бил призив на червеношийка, а после двамата се смяхме толкова много, че едва не паднахме. Сигурна съм, че стражът така или иначе разбра, но беше толкова студено, че все пак не излезе.

А днес Артур излезе на езда с благородниците от съвета си, които искат да огледат едно място за нова мелница за зърно, докато реката е придошла и е частично препречена от сняг и лед. Лейди Маргарет и аз си оставаме у дома и играем карти.

Студено и сиво е, мокро е през цялото време, дори по стените на замъка се стича леденостудена влага, но аз съм щастлива. Обичам го, бих го обичала навсякъде, а ще дойде пролетта, и после лятото. Зная, че и тогава ще бъдем щастливи.

Почукването на вратата се чу късно през нощта. Тя я отвори рязко.

— Ах, любов моя, любов моя! Къде беше?