Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Не мога да говоря от мъка, не мога да погледна Хенри в лицето и да му го съобщя лично. Не мога да понеса мисълта, че някой трябва да съобщи на придворните, не мога да се заставя да пиша на баща си и да му кажа, не провалих Англия, провалих Хенри, провалих Испания, и най-лошото от всичко — а това никога не бих могла да кажа на никого — провалих Артур.

Оставам в стаята си, затварям вратата пред всички тревожни и нетърпеливи лица, пред акушерките, които искат от мен да пия отвари от ягодови листа, пред дамите, които искат да ми разказват за своите мъртвородени деца и за мъртвородените деца на майките си, да споделят щастливите завършеци на своите истории, отпращам ги и се изолирам от тях, коленича в долния край на леглото си и притискам сгорещеното си лице към завивките. Шепна през ридания, приглушено, така че да не може да ме чуе никой освен него. „Съжалявам, толкова съжалявам, любов моя. Толкова съжалявам, че не ти родих син. Не зная защо, не зная защо нашият милостив Бог би ми изпратил тази огромна скръб. Толкова съжалявам, любов моя. Ако някога имам друг шанс, ще положа всички усилия, ще направя най-доброто, което мога, за да родя нашия син, да го опазя до раждането и след това. Ще го сторя, кълна се, че ще го сторя. Опитах този път, Бог ми е свидетел, бих дала всичко, за да родя сина ти и да го нарека Артур на теб, моя любов.“ Овладявам се, когато усещам как думите се изсипват твърде бързо, когато чувствам, че губя контрол и усещам как риданията започват да ме задавят.

„Чакай ме“, изричам тихо. „Чакай ме все така. Чакай ме край тихите води в градината, където падат белите и розови листенца на розите. Чакай ме и когато родя сина ти Артур и твоята дъщеря Мери, и изпълня дълга си тук, ще дойда при теб. Чакай ме в градината, и аз никога няма да ти изменя. Ще дойда при теб, любими. Любими мой.“

Лекарят на краля отиде при него направо от покоите на кралицата.

— Ваша светлост, имам добри новини за вас.

Хенри обърна към него лице с изражение, което бе кисело като на дете, на което са отнели радостта.

— Така ли?

— Да, наистина.

— Кралицата е по-добре? Болките ѝ са намалели? Тя ще се оправи?

— Не просто добре, нещо повече — каза лекарят. — Въпреки че е изгубила едно дете, е запазила друго. Носела е близнаци, ваша светлост. Изгубила е едно дете, но коремът ѝ все още е голям и тя още носи дете.

За миг младият мъж не можеше да проумее думите.

— Тя все още носи дете?

Лекарят се усмихна.

— Да, ваша светлост.

Беше като отлагане на присъда. Хенри почувства как сърцето му се преобръща от надежда.

— Как е възможно?

Лекарят беше убеден.

— Мога да определя по различни начини. Коремът ѝ още е твърд, кървенето спря. Сигурен съм, че тя още носи дете.

Хенри се прекръсти.

— Господ е с нас — каза той убедено. — Това е знак на Неговото благоволение — той замълча. — Може ли да я видя?

— Да, тя е също толкова щастлива от тази новина, колкото и вие.

Хенри изкачи тичешком стълбите до покоите на Катерина. В залата ѝ за аудиенции нямаше почти никого, освен най-неосведомените зяпачи: дворът и половината град знаеха, че тя е на легло и не иска да я виждат. Хенри се промуши през тълпата, която приглушено зашепна благословии за него и за кралицата, мина бързо през личните ѝ покои, където жените ѝ шиеха, и потропа на вратата на спалнята ѝ.

Мария де Салинас отвори вратата и отстъпи назад, за да направи път на краля. Кралицата беше станала от леглото, и седеше на пейката в прозоречната ниша, вдигнала молитвеника си към светлината.

— Любов моя! — възкликна той. — Доктор Филдинг дойде при мен с най-прекрасните новини.

Лицето ѝ сияеше.

— Казах му да ви съобщи насаме.

— Така и направи. Никой друг не знае. Любов моя, толкова се радвам!

Очите ѝ бяха мокри от сълзи.

— Това е като спасение — каза тя. — Имам чувството, че са свалили кръст от раменете ми.

— Ще отида в Уолсингам в мига щом бебето ни се роди, и ще въздам благодарност на Светата Дева за благоволението ѝ — обеща той. — Ще даря на параклиса цяло състояние, ако е момче.

— Дано Бог даде да бъде така — прошепна тя.

— Защо да не го стори? — запита настойчиво Хенри. — Когато това е нашето желание, и е правилно за Англия, и молим за него като праведни чада на църквата?

— Амин — изрече тя бързо. — Ако такава е волята Божия.

Той махна бързо с ръка.

— Разбира се, че такава трябва да е волята Му — каза. — Сега трябва да внимаваш и да си почиваш.