Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Но не забравям Шотландия. Никога не забравям страха на Артур от Шотландия. Кралският съвет има шпиони по границата, а Томас Хауард, старият граф Съри, беше изпратен там, напълно умишлено според мен, от стария крал. Моят свекър, крал Хенри, даде на Томас Хауард обширни земи на север, така че именно той да пази границата. Старият крал не беше глупак. Не оставяше други да му вършат работата и не се доверяваше на способностите им. Присъединяваше ги към своя успех. Ако шотландците нахлуят в Англия, те ще дойдат през земите на Хауард, а Томас Хауард е не по-малко заинтересован от мен това никога да не се случи. Той ме увери, че шотландците няма да тръгнат срещу нас това лято, или най-малкото няма да има по-многочислени от обичайните разбойнически набези. Всички сведения, които успяваме да съберем от английски търговци в Шотландия, от пътници, инструктирани да бъдат нащрек, потвърждават мнението на графа. В безопасност сме поне за това лято. Мога да се възползвам от този момент и да изпратя английската армия на война срещу французите. За Хенри ще бъде безопасно да потегли на поход и да се научи да бъде войник.

Катерина гледаше танците по време на коледните празненства, ръкопляскаше на съпруга си, когато той въртеше други дами във вихрен танц из стаята, смееше се на актьорите и подписваше сметките на двора за огромните количества вино, ейл, говеждо, и всякакви най-редки и фини стоки. Подари на Хенри за Коледа красиво инкрустирано седло и няколко ризи, които беше ушила и избродирала сама, с красивата испанска бродерия с черна нишка.

— Искам ти да шиеш всичките ми ризи — каза той, като допря финия лен до бузата си. — Не искам никога да нося дреха, докосвана от друга жена. Ризите ми трябва да бъдат шити само от твоите ръце.

Катерина се усмихна и го подръпна за рамото, за да се изравни с неговия ръст. Той се наведе като пораснало момче и тя го целуна по челото.

— Винаги — обеща му. — Винаги ще шия ризите ти.

— Ето и моя подарък за теб — каза той. Побутна към нея голяма кожена кутия. Катерина я отвори. В кутията имаше голям комплект от великолепни накити: диадема, колие, две гривни, и пръстени в тон с тях.

— О, Хенри!

— Харесват ли ти?

— Божествени са — каза тя.

— Ще ги носиш ли тази вечер?

— Ще ги нося довечера, и на празненството в Дванайсетата нощ — обеща тя.

Младата кралица сияеше от щастие на тази първа Коледа от своето царуване. Бухналите поли на роклята ѝ не можеха да скрият заобления ѝ корем; където и да отидеше тя, младият крал заръчваше да донесат стол за нея, тя не биваше да стои права дори за миг, в никакъв случай не биваше да се изморява. Той съчиняваше за нея специални песни, които музикантите изпълняваха, в нейна чест се измисляха специални танци и специални живи картини. Дворът, възхитен от плодовитостта на младата кралица, от здравето и силата на младия крал, от самия себе си, се веселеше до късно през нощта, а Катерина седеше на трона си, с леко раздалечени крака, за да е удобно за заобления ѝ корем, и се усмихваше радостно.

Събуждам се през нощта от болка и странно усещане. Сънувах, че в Темза се надига прилив и че нагоре по реката се задава флотилия от кораби с черни платна. Мисля си, че сигурно са маврите, които идват за мен, а после си помислям, че трябва да е испанска флотилия — армада; но странното, смущаващото е, че това е мой враг, и враг на Англия. В тревогата си се мятам и обръщам в леглото, събуждам се, обзета от ужас, и откривам, че истината е по-лоша от всеки сън — завивките ми са мокри от кръв, а в корема си усещам истинска болка.

Извиквам ужасено и писъкът ми събужда Мария де Салинас, която спи с мен.

— Какво има? — пита тя, после вижда лицето ми, извиква рязко на прислужницата в долния край на леглото, и я праща да изтича за дамите ми и за акушерките, но някъде в дълбините на съзнанието си аз вече знам, че те не могат да направят нищо. С усилие се настанявам в стола си с окървавената си нощница и чувствам как болката се извива и обръща в утробата ми.

Докато пристигнат, измъкнали се с усилие от леглата си, до една замаяни от съня, аз вече съм на колене на пода като болно куче, молейки се болката да отмине и да ме остави цяла. Знам, че няма смисъл да се моля за безопасността на детето си. Знам, че детето ми е изгубено. Чувствам раздиращата болка в утробата си, докато то бавно се откъсва от мен.

След дълъг, мъчителен ден, в който Хенри идва отново и отново до вратата, а аз го отпращам, провиквайки се с бодър, успокояващ глас, хапейки дланта си, за да не извикам от болка, бебето се ражда, мъртво. Акушерката ми я показва — малко момиченце, бяло, безжизнено отпуснато малко създание: клетото бебе, моето клето бебе. Единствената ми утеха е, че не е момчето, което бях обещала на Артур да му родя. Момиче е, мъртво момиче — а после скръбно сбърчвам лице, когато си спомням, че той искаше първо момиче, и че то трябваше да се казва Мери.